— Уф! — отговори философът. — Та направата на балона е лесно като правене на сапунен мехур. Всяка непромокаема торба, напълнена със сгорещен въздух, става балон. Въпросът е каква тежест ще може да издигне заедно с материалите, от които е бил направен.
— Но как ще вкараш сгорещения въздух?
— Като запаля огън под оставения отвор в долния край на балона.
— А няма ли този въздух да изстине бързо?
— Ако изстине, балонът ще падне на земята поради това, че изстиналият въздух в него е толкова тежък, колкото и онзи, който е вън от него. Ти знаеш, разбира се — продължи философът, — че топлият въздух е много по-лек от обикновения; затова балон, напълнен с топъл въздух, се издига и ще продължава да се издига, докато стигне височина, при която разреденият въздух е лек, колкото топлия. По-високо той не ще се издигне, а тежестта му ще го върне на земята. Един мехур с обикновен въздух, потопен във вода, или една запушена бутилка ще ти обясни напълно това.
— Много добре разбирам — възрази Гаспар, малко засегнат, че ученият му брат се отнася с него като с дете. — Но мислех, че в балона ще трябва да се поддържа постоянно огън на някаква окачена под него скара или мангал. А дори да имахме копринен плат за самия балон, как бихме могли да направим скара, като нямаме желязо?
— Няма да ни трябва такава скара. Тя би била потребна, ако възнамеряваш да задържиш повече време балона във въздуха. Ако искаш да го издигнеш за кратко, както мислим ние, едно напълване с топъл въздух е достатъчно. Но дори да се нуждаем от окачена под балона скара, ти, братко, си сигурно достатъчно изобретателен, за да се справиш с такава незначителна мъчнотия?
— Не съм сигурен, че ще мога. Как би я преодолял ти?
— Като направя обикновена кошница и я измажа с глина. Тя ще издържи на огъня като какъв да е съд от чугун или ковано желязо — поне за замислената от нас кратка екскурзия. Напоследък не употребяват огън при пълнене на балоните. Намериха, че много по-подходящи за тази цел са запалителните газове; но тъй като ние не разполагаме с такова нещо, ще трябва да приложим първоначалния си план, използван и от братята Монголфие — изобретателите на балона.
— Според тебе значи ще можем да минем и без огън, ако намерим материал, от който да направим торба за топлия въздух?
— Да — отвърна Карл, — измисли такова нещо и аз ти обещавам да направя балон.
Предизвикан по този начин, Гаспар напрегна ума си и дълго мълча, потънал в дълбок размисъл. Ни една материя сигурно не бе пропусната от ретината на духовния му поглед и всички бяха последователно разгледани.
— Трябва да е нещо леко, здраво и да не пропуска въздух, така ли? — запита най-после той, сякаш бе открил материя, притежаваща и трите изисквани качества.
— Леко, здраво и да не пропуска въздух — повтори думите му Карл.
— За двете последни качества съм сигурен — каза Гаспар. — Само за първото се съмнявам.
— Какво измисли? — запита Карл, явно заинтригуван от думите на брата си.
— Кожи от змиорка! — беше краткият отговор.
Глава L
КОЖЕНИЯТ БАЛОН
— Кожи от змиорка! — повтори Гаспар, като забеляза, че Карл се двоуми да изкаже мнението си. — Мислиш, че няма да свършат работа ли?
Карл беше готов да извика: „Точно така!“ — но се въздържа да изкаже едно толкова безусловно твърдение.
— Може би ще станат… възможно е да станат — каза той, явно продължавайки да обмисля въпроса, — възможно е, но все пак се страхувам…
— От какво се страхуваш? — запита Гаспар. — Смяташ, че не са достатъчно здрави ли?
— Достатъчно здрави са — отвърна Карл. — От друго се страхувам.
— Кожата на змиорката не пропуска въздух, нали?
— Не… не и това.
— Може би от шевовете? Ще зашием внимателно кожите и ще насмолим шевовете. Обзалагам се, че Осару може да шие като обущар.
Карл знаеше, че индусът наистина шие отлично. Мъчнотията не беше и в това.
— Да не е тежестта тогава? — продължи да разпитва Гаспар.
— Тъкмо това — отвърна Карл, — страхувам се, че ще са много тежки. Донеси една кожа, Осару, да я видим.
Индусът стана, отиде в колибата и след малко се върна с някаква дълга, сгърчена вещ, която отдалеко личеше, че е изсушена кожа от змиорка.
В хижата имаше още много такива кожи, защото тримата другари запазваха грижливо кожите на уловените змиорки, сякаш предчувстваха, че някой ден ще им потрябват. Благоразумната предвидливост щеше да им бъде този път от полза.
Карл сложи кожата на дланта си и се опита да прецени теглото й. Гаспар наблюдаваше изражението на брата си и чакаше да чуе мнението му; но Карл само поклати неуверено глава, от което можеше да се разбере, че заключението му е отрицателно.