Но то се оказа неподготвено за тази задача: само няколко минути след като разочарованите въздухоплаватели напуснаха мястото, изстиващият топъл въздух смъкна огромното кълбо върху неугасналите въглени от борови съчки. Лесно пламващите кожи, въжета и дървен обръч се подпалиха като прахан, щом докоснаха огъня. Пламъците се извисиха, ближейки като отровни змийски езици мазните кожи от змиорка; и когато доскорошните въздухоплаватели погледнаха назад, от входа на колибата си, видяха, че целият балон гори!
Ако тази злополука се бе случила преди два часа, биха я преживели като тежка беда. Но сега наблюдаваха пламналия изоставен балон така равнодушно, както Нерон е съзерцавал пожара на Рим!
Глава LIII
НОВО ОТЧАЯНИЕ
Ни веднъж досега през целия си престой в тази „долина на унинието“ нашите пътешественици не бяха се чувствали така унили, както през следобеда, последвал пръсването на огромния им въздушен мехур — балона. Те чувстваха, че са изчерпали с това усилие цялата си изобретателност; и бяха така твърдо убедени, че то е последно, щото ни един от тях не помисли да предприемат ново. И тримата бяха съвсем отпаднали духом и окончателно отчаяни.
Те не изпитваха, разбира се, отчаяние, каквото обзема хората пред неизбежна близка смърт. Тяхното отчаяние не беше толкова страшно, но беше все пак горчиво чувство. Те знаеха, че животът им ще продължи тук може би толкова, колкото и всякъде другаде; но каква полза от този живот, когато ще го прекарат без каквато и да е връзка с хората? Защото те бяха вече напълно убедени, че са откъснати от света.
Ни един от тях нямаше склонности на отшелник. И всеки би изтръпнал от мисълта да стане Симеон Стълпник. Може би ще предположите, че Карл би се примирил, като има книги и възможност да изучава природата. Вярно е, че с такива приятели той би могъл да води по-осмислен живот от другите двама; но и с тези занимания дори е съмнително, че би могъл да запълни времето си; защото надали човек, който знае, че е и ще остане завинаги съвсем сам на света, би се интересувал от човешки книги или от книгата на природата.
Що се отнася до Гаспар, мисълта, че самотното им съществувание може да продължи вечно, стигаше, за да смрази понякога кръвта в жилите му.
Индусът изпитваше не по-малка мъка от тая на двамата си другари по нещастие; и въздишаше за бамбуковата си колиба в топлите индустански равнини толкова, колкото въздишаха и те за своя дом в далечната родна Бавария.
Положението им не беше, разбира се, толкова лошо, колкото би било, ако всеки от тях беше съвсем сам. Не един корабокрушенец, попаднал на някой пуст остров, е бивал осъден на много по-нещастна съдба. Те знаеха и признаваха, че е така. Всеки от тях имаше по двама другари, но въпреки това не можеха да попречат на мислите си да полетят към бъдещето — не особено далечно може би, — когато някой от тях щеше да напусне може би тази долина без помощта на въжени стълби или балони; след това и втори, оставяйки третия съвършено сам!
В такива тъжни размисли прекараха те вечерта, както и следващото утро и вечер. Не обръщаха вече внимание на времето; и едва намираха сили да си приготвят скромна храна.
Като че бяха загубили веднъж завинаги и разум да решават, и сила да работят.
Това състояние не можеше да продължава дълго. Както вече казахме, душата на човека има способността да се съживява. Докато е жива, тя може да се надява, че ще се съвземе и от най-тежкия удар. Разбитите сърца са повече привидно, отколкото действително разбити; и най-засегнатите дори могат напълно да оздравеят. Робът във веригите си, затворникът в подземната си тъмница, изоставеният на пустинен остров — имат свои радостни мигове, може би еднакво ярки и трайни като тия на царуващия владетел или на завоевател в победната му колесница!
На земята няма непомрачено щастие, но няма и грижа, която не ще избледнее с време.
На другия ден след най-новото разочарование и тримата почнаха да се съвземат; а естествените потребности, които се натрапват неволно на вниманието ни, започнаха да им се налагат.
Карл призна пръв тези потребности. Ако ще трябва да прекарат цял живот тук, помисли той — а това не изглеждаше невероятно, — безполезно беше да отпадат духом, да си оплакват дните като платени оплаквачки на погребение. Много по-добре ще е да работят, за да живеят добре, като си доставят достатъчно храна и питие, което можеха лесно да сторят с малко труд. Това нямаше да ги развесели може би, но улисани в работа, щяха да тъгуват много по-малко, отколкото ако мислят постоянно за съдбата си.