Неуспехът трябваше да се припише не на Осару, а на неблагоразумието на Фриц, който вървеше по петите му.
Тъкмо когато Осару мяташе примката върху раменете на единия щъркел, дошлият с господарите си Фриц забеляза птиците, втурна се и захапа едната за опашката. После, решен сякаш да се запаси с марабу, отскубна цяла шепа пух.
Неочакваното нападение на Фриц не се дължеше, разбира се, на такава подбуда; казваме, неочаквано, защото дресираното животно знаеше, че не бива да подплашва дивеч, който господарите му дебнат, и никога не бе проявявало подобно неблагоразумие. Фриц постъпи противно на обичайната си предпазливост по вина на самите птици; защото никое живо същество, срещнато от него из тия области, не бе му вдъхвало повече омраза от индуските щъркели. При престоя си в ботаническата градина в Калкута, където господарите му, както знаем, гостуваха известно време, Фриц често срещаше една двойка от тия исполински птици, които също гостуваха на тази основателно прочута градина; те живееха на двора, където им беше позволено да се разхождат свободно и да кълват отпадъците, изхвърляни от прислугата на управителя.
Птиците бяха толкова питомни, че отиваха да кълват храна от ръката на всеки, който им я донесе, както и да си я вземат сами, оттам където не им я поднасят, стига дългият им клюн да може да я стигне. Те си пооткрадваха често храни, които не бяха приготвени за тях; с такъв грабеж засегнаха и Фриц, който надали щеше някога да им го прости. Откраднали му бяха чудесно парче месо, което готвачът му бе дал за вечеря. Но единият щъркел грабна най-нахално месото — просто го изтръгна с клюна си от устата на кучето и го глътна, преди Фриц да успее да му попречи или отмъсти.
Оттогава Фриц изпитваше злопаметна омраза към всички видове щъркели, особено към вида аргала; затова, щом зърна сега индийския щъркел — той не бе видял птиците при кацването им, защото по онова време беше още в хижата — се втурна със зинала уста към него и захапа опашката му.
Излишно е да добавим, че така неучтиво нападнатата птица отлетя веднага, последвана от своя по-щастлив, но не по-малко изплашен другар, като остави Фриц да използва марабуто така, както не го е използвал никой — нито дори свадливата ревнивка, изтръгнала с презрение от тюрбана на някоя омразна съперница!
Глава LIX
УЛАВЯНЕ НА ЩЪРКЕЛИТЕ
Нашите пътешественици наблюдаваха недоволно и разочаровано отлитането на птиците, а за Фриц съществуваше опасност от строго наказание. Той заслужаваше наказание и щеше да го получи незабавно — защото Гаспар бе застанал вече до него с вдигната ръка, — ако едно възклицание на Карл не бе накарало младия ловец да отпусне ръка, спасявайки по този начин Фриц от „натупването“, което го заплашваше.
Карл не бе извикал, за да го спаси. Викът се дължеше на съвсем друга причина и беше толкова неочакван, че Гаспар забрави веднага виновника и се обърна към брата си.
Карл бе втренчил поглед в отлетелия щъркел, към чиято опашка Фриц си бе позволил такава недопустима свобода.
Карл не гледаше увисналата под опашката разкъсана перушина, а дългите крака, прострени при бързото отлитане косо надолу и назад. Странното възклицание се дължеше всъщност не и на тях, а на нещо привързано на един от тях, което лъсна с металически блясък на слънцето.
То беше жълтеникаво — като злато или полиран бронз; но святкането на слънчевите лъчи по повърхността му пречеше на зрителите да определят какво е.
Недоумяваха всъщност само Гаспар и Осару. Карл позна веднага лъскавия метеор, който светна за миг пред погледа му като лъч от надежда, а след това бавно, но сигурно се отдалечи, изоставяйки го пак в предишното отчаяние.
— О, братко! — извика той, когато щъркелът отлетя. — Каква зла участ!
— Зла участ ли? Какво искаш да кажеш, Карл?
— Ох, ти не знаеш колко близо беше възможността да се спасим! Но уви! Пак ще я изтървем!
— Искаш да кажеш, че ще изтървем птиците ли? — запита Гаспар. — Та какво от това? Не вярвам, че те биха могли да изнесат въжето; каква полза тогава и да ги уловим? Месото им не се яде; а перушината им, колкото и да е скъпа, не ни трябва.
— Не, не — възрази бързо Карл. — Не е там работата, не…
— А къде тогава? — запита Гаспар, малко изненадан от несвързаните приказки на ловеца на растения. — Какво искаш да кажеш?
— Погледни нагоре! — каза Карл, като посочи за пръв път отлетелите щъркели. — Виждаш ли нещо да блести?
— На крака а единия щъркел ли? Да, виждам… някакъв жълт метал… Какво ли е?
— Зная какво е — отговори огорчено Карл, — много добре зная. Ох, ако бяхме уловили птицата, щяхме да се спасим. Но безполезно е да скърбим сега. Тя отлетя, уви!… А ти, Фриц, направи днес нещо, за което всички ще съжаляваме… може би цял живот.