— Отгатна значи най-после! — отвърна малко насмешливо Карл. — Отдавна беше време, струва ми се! Бронзовият пръстен с надписа трябваше отдавна да те подсети. Но да чуем какво ще кажеш, за да преценим дали правилно си отгатнал.
— Разбира се! — съгласи се Гаспар със същия весел и закачлив тон, с който говореше и брат му. — Ти възнамеряваш да промениш нрава — или по-точно чина — на нашите нови гости. — Гаспар посочи щъркелите. — Това е намерението ти, нали?
— После?
— Те са сега войници… или по-точно офицери, както личи от титлата им адютанти!
— После?
— И няма защо да ти благодарят за любезните намерения. Назначението, което мислиш да им дадеше, едва ли може да се нарече повишение. Не зная как се чувстват в такъв случай птиците, но сигурно малко хора биха желали да сменят военната служба с гражданска.
— Какво назначение, Гаспар?
— Ако не греша, смяташ да ги направиш пощальони… пощенци, ако това име ти харесва повече.
— Ха, ха, ха! — засмя се Карл, доволен от остроумието, с което Гаспар се бе изразил. — Правилно, братко. Напълно си разбрал плана ми. Това именно възнамерявам да сторя.
— Кълна се в колелата на Джъгърнаутовата колесница — извика индусът, който бе слушал и разбрал интересния разговор, — това най-добър план. Тия щъркели върнат на Калкута, сигурно върнат. Те занесат писмо на френци сахиби… Сахиби научат ние тук в затвор… и дойдат отърват нас, щом получат писмо… Ха, ха, ха!
След редица пискливи възклицания индусът скочи от камъка, където стоеше, и започна да танцува като обезумял около хижата!
Макар и несъвършено изказани, приказките на Осару изразяваха напълно плана, който ловецът на растения бе намислил.
Той се бе очертал смътно в съзнанието на Карл още при първата поява на щъркелите над главите им; но когато металът блесна пред погледа му и той забеляза жълтия пръстен около глезена на птицата, планът стана по-определен и приемлив.
Когато най-после уловиха щъркелите и разчетоха надписа, който ги представи като стари познайници от К.Б.Г., Карл не се съмняваше вече, че тези крилати пратеници щяха да освободят и него, и другарите му от затвора, където от толкова време се измъчваха.
Глава LXII
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Макар и не веднага, освобождението най-после настъпи. Нашите пътешественици трябваше да прекарат още няколко месеца самотен и еднообразен живот.
Трябваше да дочакат връщането на дъждовния сезон, когато реките, които протичат из обширните индустански равнини, излизат от бреговете си и носят в мътното си лоно богатата жътва на смъртта, привличаща жеравите и щъркелите да търсят храна по бреговете им. Тогава едрият адютант се завръща от летните си обиколки на север и отлита на юг, към високите върхове на Имаус. Карл и другарите му се надяваха, че тогава именно и техните адютанти, ръководени от същия инстинкт, ще се върнат в К.Б.Г. — Кралската ботаническа градина, в Калкута.
Карл беше уверен, че ще стане така, сякаш беше на брега на свещената река в Кралската ботаническа градина и виждаше как птиците се спускат и кацват в градината.
Тази увереност се дължеше на това, което бе чул в дома на управителя: че птиците имали от години този навик и датите на отлитането и долитането им били така редовно определени, щото всеки служащ в градината можел с най-голяма точност да ги предскаже!
За щастие Карл помнеше, ако не точно деня, то поне седмицата, през която можеха да очакват отлитането на гостите си; а това беше достатъчно за целта му.
През време на престоя в долината птиците бяха гледани така грижливо като че бяха обречени на божество, на което пазачите им се кланяха.
Осару им носеше в изобилие риба и месо. Даваха им колкото искат храна и вода, създаваха им разнообразие, за да не скучаят, пазеха ги от всякакви врагове — включително от Фриц, който отдавна вече не ги гледаше като противник. Не им липсваше нищо, не им отказваха нищо освен свободата.
Най-после им върнаха и нея. В едно прекрасно утро, каквото всяка птица би избрала за далечен полет, и двете птици бяха пуснати да вървят, където искат.
Единствената тежест при отлитането им бяха две малки кожени торбички, завързани на шиите им така, че да не могат да ги стигнат с клюновете си. И двете птици имаха по една такава чудновата торбичка; защото Карл, комуто бяха останали още няколко листа от бележник, бе решил да изпрати по едно писмо с всеки щъркел; изпращаше и копие от съобщението си, от страх някоя от птиците да не се отклони в друга посока.
Отначало щъркелите като, че не бързаха да се разделят с любезните домакини, които толкова време ги хранеха и разглезваха; но инстинктът, който ги караше да потърсят слънчевите южни равнини, най-после надделя; и като изкрякаха за „сбогом“, на което оставащите отговориха с насърчителни викове, придружени от продължителния лай на Фриц, те се извисиха във въздуха, прелетяха бавно и тържествено над канарата и изчезнаха скоро зад хребета на околната планинска верига.