Той лежеше на гръб, стиснал очи (да не вижда нощното небе над Копсфорт), и изведнъж почувствува, че започна да потъва в някаква лепкава бяла мъгла. Направи внезапно, рязко движение, сякаш искаше да се хване за това, на което лежеше, но… изглежда, остана само с мисълта за движение. Мускулите му се схванаха от напрежението, бялата мъгла го обгърна плътно. Разбра, че е изпуснал момента и че сега му са сигурни няколкото странни минути…
2. Сънища на коне и контрасти, контрасти…
Странни бяха тези минути. Сънуваше бяло небе… Като в млечно море в него бушуваха лъскаво-бели вълни със седефена пяна по гребените. Сънуваше и гарвановочерно слънце — в зенита.
Черното слънце висеше над някаква пропаст. В нея като каскада се спускаха тераси със стръмни, ледено-блестящи стъпала, сякаш от стъкло или от истински лед. Изгаряше от непреодолима, тревожна съблазън да побегне по тези стъпала… А зад гърба му, както винаги в такива минути, плуваше Организатора, разпалваше съблазънта и го подстрекаваше: „Какво се бавиш! Напред!“
Организатора се появяваше непременно в съпровод от светлинен ефект: някъде встрани пламваше вертикално удължен отблясък, мярваше се като слънчево зайче и изчезваше. Той почти винаги успяваше да хване отблясъка със страничното си зрение, но Организатора — никога. Въображението му рисуваше уверено висящата във въздуха сгъстена огледална субстанция, напомняща живак. Безполезно бе да се обръща — все едно нямаше да я види. Но Организатора беше зад гърба му — от него се излъчваше ясно усещане за живачно-подвижна тежест… Да става каквото ще! Напред!
Започваше стремително спускане по стръмните стъпала. Безразсъден, неудържим бяг… Подобни сънища сънуват навярно младите планински коне — полупрепускане, полуполет. Вятърът духа в лицето. Дъхът спира, сърцето лудо бие. Но никакъв страх. Само кипяща злоба. И надежда, че изтезанието чрез движение скоро ще свърши…
Лудият бяг отдавна бе станал редовен сюжет на кратките му, но изнурителни сънища. По-точно, полусънища, в които осезаваше ясно и мислеше твърде отчетливо, а понякога дори мечтаеше за честен, истински сън. За нормален, естествен сън, който, уви, се случваше веднъж на три-четири денонощия, но затова пък беше дълбок и неосезаем като смъртта.
Нортън се събуди. Лежа минута, без да отваря очите си, чувствувайки с голия си гръб и с тила си твърдата плоскост. Жадно вдишваше нощната прохлада. Гърдите му се повдигаха учестено. В главата му напираше някакъв многозвучен звън, сърцето му продължаваше да бие лудо. Бели вълни се носеха по бялото небе. В зенита висеше апокалиптична луна. Черният й, със син блясък диск бе леко наяден. Нортън вдигна прозрачните си, сякаш стъклени, клепачи. Нищо не се бе изменило. Все същият бял пейзаж — да бъде проклет, дано! — същият черен диск — диск — трижди да бъде проклет! — но хиляди пъти да бъде проклето цялото космическо пространство!!!
Той скръцна със зъби и с рязко движение се обърна по корем. В очите му моментално (като в калейдоскоп) се появиха ярки шарки: разноцветни къдрави петна, ивици и кръгове. Плътната топка на заседналия в ушите му звънтящ шум изведнъж се спука и плисна в какофоничен порой от музика и гласове. Издавайки глухи, нечленоразделни звуци, хванал главата си с ръце, Нортън се търкаляше от хълбок на хълбок; мозъкът му кънтеше, откликваше на работата на едва ли не всички телецентрове, радиостанции и радиопредаватели на континента!…
В края на краищата той легна отново по корем и замря. Знаеше от опит, че нищо няма да му помогне, ако не се застави сам да се успокои. Успокои се. Сега трябваше да направи усилие и да избере от тази неразбория от звуци и образи едно нещо — тогава по-лесно щеше да отхвърли всичко останало. Той избра някакъв тържествен хор, съпроводен от тътнеж на орган. Така бе изучил местният ефир, че можеше да определи безпогрешно откъде иде предаването. Изборът му беше неудачен — вълната на органно-хоровия концерт идваше откъм Солт Лейк Сити, тя бе мощна и винаги му бе трудно да се освободи от нея… Обаче днес успя неочаквано бързо да потисне свръхчувствителния мозъчен резонанс.
Нортън се надигна на ръце и се огледа. Нощта беше изумително светла. По-точно, беше късна вечер — до полунощ оставаше час и половина. Луната светеше ярко, напълно нормално, нормално квакаха и разногласите жаби, а някъде в градинските храсталаци бухаше нощна птица. Той лежеше на самия край на най-горната площадка на трамплина. Долу, в спокойната вода на басейна, светеше втора луна… Отстрани на човек можеше да му се стори, че някакъв чудак с шарен бански костюм прави лунни бани. Хавлията му сигурно беше паднала в басейна. За щастие нямаше други хора… Нортън седна и провеси краката си от трамплина. Страшно му се искаше да скочи, но погледна обвитата с ипомея2 тераса на къщата и се въздържа от скока.