Джак Макдевит
По дяволите звездите!
Коледната нощ.
Уил Катлър не искаше да мисли за разумния океан. Или за съществото, което искало само едно — да служи на човека. Той сгъна колене, затвори книгата и се излегна на възглавницата. Небето над купола беше тъмно.
Вечерта беше навалял сняг, но облаците вече се разсейваха. Появи се поясът на Орион и красивата двойна звезда Земя-Луна плаваше сред фосфоресциращи газове.
Отдолу се долавяха тихи разговори и смях. Звуците на празника бяха далечни и „Космическата хрътка“ се спускаше на огнен стълб в безмълвната пустиня наоколо. Ярката светлина го дразнеше и с едно движение на дланта я намали.
После отново взе книгата в дланите си. Трудно беше да повярва, че са на хиляда години — тези разкази, пълни с енергия и толкова различни от всичко останало: описания на загадъчни чужди места, стари замъци под непознати звезди, пътешествия към черни дупки… Така вече никой не пише. Беше чел някои неща от класическата западна епоха — от Дикенс, от Ъпдайк и други от този род.
Но какво за последните хиляда години би могло да се сравни с този магьосник Бредбъри?
Нощният въздух беше приятен, ухаеше на горящи дърва и борови игли. И може би на приключения, на динозаври, на ракетно гориво…
Вероятно баща му поне минута бе стоял на вратата.
— Лека нощ — прошепна той.
— Не спя, тате.
Баща му се приближи до леглото.
— Защо толкова рано си угасил лампата?
Леглото изскърца под тежестта му. Уил не бързаше да му отговори.
— Не зная.
Бащата грижливо опъна завивката върху раменете му.
— Нощем става студено. Сутринта сигурно ще вали.
Взе книгата и без да я погледне, я постави на нощното шкафче. И точно когато понечи да си тръгне, Уил попита:
— Тате, защо никога не сме полетели към звездите?
Беше по-възрастен от бащите на приятелите му, някога Уил се срамуваше за това. Не можеше да играе бейзбол и не понасяше туристическите походи. Когато веднъж опита да мине през Хълма, едва успя да се добере до дома. Но обичаше да се смее и умееше да слуша.
— Струва много пари, Уил. Много повече, отколкото можем да си позволим. А ти след две години ще се върнеш на Земята да завършиш образованието си.
Момчето беше настойчиво.
— Тате, аз имам предвид истинските звезди. Алфа от Кентавър, Орион, Вега, Мъглявината Феникс…
— Мъглявината Феникс ли? Не съм чувал за такава.
— Тя е от разказа на един човек на име Артър Кларк. Йезуити заминават там и откриват ужасни неща.
Бащата изслуша внимателно фабулата на разказа и рече:
— На мама няма да й хареса, че четеш такива книги.
— Тя ми я даде.
— Тази ли?
Беше в обвивка от изкуствена кожа, на корицата със сребърни букви пишеше „Повести от космическата ера“. Взе я и я разгледа внимателно. Отгоре бяха изписани имената на издателите: Азимов и Гринбърг.
— Мисля, че… такова… ние просто не сме разбрали. Тази я намериха преди две години в Хринилището на времето. Майка ти мислеше, че е нещо познавателно.
— Ще ти хареса, тате.
Бащата кимна и запрелиства книгата.
— Какво е това космическа ера?
— Така хората от класическия период са наричали своето време. То е свързано с ранните изследвания на Слънчевата система и с първите пилотирани полети. И с идеята, че се подготвяме за полет към звездите.
По небето бавно се движеше конфигурация от светлини.
— Така е — продължи бащата, — хората са имали доста странни идеи. Историята е пълна с мъртви богове, с формули за получаване на злато, с описания на свършека на света… — Вдигна книгата и пак я огледа. — Истината е друга, Уил. Звездите са една красива мечта, но никой не се опитва да я реализира.
— И защо? — Уил сякаш бе раздразнен.
— Те са твърде далеч. Те просто са твърде далеч.
И вдигна очи нагоре към купола.
— А тези двамата, Азимов и Гринбърг, кога са живели?
— Двайсети, двайсети и първи век, някъде там… Ти чу ли за новия космически кораб?
— За „Експлорър“ ли? С ядрени двигатели.
— Знаеш ли каква е неговата скорост?
— Сто и петдесет хиляди мили в час.
— Много, много повече, отколкото този Азимов е виждал в живота си. Но нека си представим, че те са имали този „Експлорър“ и са полетели към звездите тогава… когато са писани тези разкази. Знаеш ли каква част от пътя биха изминали?
Уил си нямаше дори понятие. Реши, че те сигурно отдавна биха пристигнали, но истината се оказа друга. Бащата придърпа миникомпютъра и натисна няколко бутона.
— Само пет процента от пътя… На „Експлорър“ биха му трябвали още осемнайсет хиляди години, за да стигне.
— Доста дълга разходка — рече Уил разочарован.