Лейтенантът имаше болезнен, дори някак уплашен вид. Той се потеше невероятно — по челото, по горната устна, че и по края на носа. Казват, че в такива случаи трябва да се вземат солни хапчета.
— Оженил съм се за най-кръвожадното същество в целия щат — каза той на мисис Силзбърн и пак се засмя — меко, като за пред хора.
Автоматичното ми уважение към чина му едва не ме накара да се засмея заедно с него, но краткият, безсмислен смях на един непознат, при това с много по-висок чин, би показал недвусмислено, че аз съм на страната на лейтенанта и въобще на страната на всички в колата и нямам нищо против никого.
— Говоря съвсем сериозно — каза придворната. — Да ми падне само за две минутки, повече не ми трябва. Ех, само да го пипна в ръчичките си!
— Хайде стига, не се вълнувай толкова — зауспокоява я мъжът й, чиито запаси от съпружеско търпение, изглежда, бяха неизчерпаеми. — Не се вълнувай, ще си съкратиш живота.
Мисис Силзбърн се обърна отново назад и хвърли на придворната почти ангелска усмивка.
— Някой да е видял неговите роднини на сватбата? — попита меко тя, наблягайки слабо — просто съвсем възпитано, на притежателното местоимение.
Отговорът на придворната беше зареден с отрова.
— Не! Те всички са на Западното крайбрежие или кой знае къде. Бих искала да ги видя само!
Мъжът й пак се засмя.
— И какво ще направиш, ако ги видиш, пиленце?
— Не знам, но непременно ще направя нещо.
Този път лейтенантът се засмя по-високо.
— Непременно! — повтори тя. — Бих им казала някои неща. Честна дума! — Тя говореше с все по-голям апломб, сякаш съзнавайки, че не само мъжът й, но и всички останали слушатели се възхищават от предизвикателната й откровеност — от чувството й за справедливост, колкото и детинско и наивно да изглежда то. — Не знам точно какво бих им казала. Сигурно ще им надрънкам всякакви идиотщини. Но, боже мой! Честна дума, не мога да търпя да се върши престъпление спрямо хората! Кръвта ми кипва!
Тя потисна за малко благородното си вълнение, а през това време мисис Силзбърн успя да я подкрепи с поглед, пълен с пресилено съчувствие. Сега вече ние с мисис Силзбърн окончателно и свръхобщително се бяхме обърнали назад.
— Да, именно престъпление — продължи придворната. — Не може да газиш като мечка в живота и да нараняваш, както ти скимне, най-хубавите чувства на хората.
— За съжаление, аз почти нищо не зная за този млад човек — каза мисис Силзбърн. — Не съм го виждала дори. За първи път чух, че Мюриъл е сгодена, когато…
— Та кой го е виждал? — почти избухна придворната. — Дори аз не го познавам. Два пъти репетирахме сватбената церемония и двата пъти горкият баща на Мюриъл трябваше да играе ролята на младоженеца, защото неговият идиотски самолет не могъл да излети. Той трябваше да пристигне във вторник вечерта с някакъв идиотски военен самолет, но в някакво идиотско място — в Аризона ли, в Колорадо ли — завалял сняг, та пристигна едва снощи — в един часа през нощта! И в тоя късен час взема, че се обажда на Мюриъл по телефона от Лонг Айлънд или дявол знае откъде и я вика да се срещнат във фоайето на някакъв ужасен хотел — трябвало да си поговорят! — Тук придворната потръпна изразително. — А пък знаете каква е Мюриъл — такава една добричка, че всеки може да я разиграва както си иска. Това просто ме вбесява! Такива хора винаги си патят… И представете си, тя се облича, взема такси, отива в онзи ужасен хотел и разговаря с него до пет без петнайсет сутринта! — Придворната пусна букета и сви юмруци над скута си. — О-о-о, бясна съм, бясна!
— В кой хотел е бил, знаете ли? — попитах я аз.
Гледах въпросът ми да прозвучи небрежно — все едно, че баща ми е хотелиер и аз като син, естествено се интересувам къде отсядат хората в Ню Йорк. Но всъщност моят въпрос не означаваше нищо. Стори ми се интересно, че брат ми бе поканил годеницата си във фоайето на някакъв хотел, а не в празния си апартамент. Такава странност можеше да се очаква от него, но все пак на мен ми беше малко чудно.
— Не зная в кой хотел — отвърна троснато придворната. — Просто в някакъв хотел. — Тя се вгледа в мен. — Защо питате? Да не би да сте негов приятел?