В погледа й имаше нещо заплашително. Имах чувството, че в нея е въплътена цяла тълпа жени и че в друго време тя би могла да седи с плетката си пред гилотината и да се наслаждава на гледката. А аз цял живот съм изпитвал панически страх от всякакви тълпи.
— Отраснали сме заедно — отвърнах едва чуто.
— Блазе ви!
— Недей така! — укори я мъжът й.
— Извинявам се — каза придворната, обръщайки се към него, въпреки че думите й бяха предназначени за всички нас, — но вие не сте видели как горкото момиче плака — цял час, очите си изплака. И никак не е смешно, да не мислите! Чувала съм за мъже, които се уплашват от брака. Но не и в последната минута! Не се правят тези неща така — да хвърлиш в ужас цял куп порядъчни хора и да нараниш жестоко душата на едно невинно същество! Ако се е отметнал, защо не й е писал, или поне да скъса с нея като истински мъж. И то преди да е направил всички тези поразии.
— Хайде не се вълнувай, не се вълнувай — каза мъжът й. Неговият смях звучеше вече малко пресилено.
— Говоря съвсем сериозно. Та не можеше ли да й пише и да й обясни всичко като мъж? И да не се стига до тази трагедия и разни такива. — Изведнъж тя се втренчи в мен. — Не знаете ли случайно къде се намира той? — попита тя твърдо и в гласа й звънна метал. — Щом сте приятели от деца, вие трябва да…
— Аз пристигнах в Ню Йорк само преди два часа — отвърнах плахо. Сега не само придворната, но мъжът й, и мисис Силзбърн се бяха вторачили в мен. — Не успях дори да се добера до телефон.
Спомням си, че в този миг пак ме нападна кашлица. Тя беше съвсем непресторена, но трябваше да призная, че аз не се помъчих да я спра или потисна.
— Не лекувате ли тази кашлица? — попита лейтенантът, когато пристъпът отмина.
Но ето че аз отново се разкашлях и — колкото и странно да е — пак без никаква преструвка. Все още седях обърнат назад, но се постарах да се извъртя така, че да се изкашлям по всички правила на приличието и хигиената.
Може би ще внеса известен безпорядък в разказа си, но мисля, че тук трябва да вмъкна един пасаж, за да отговоря на някои натрапчиви въпроси. Първо, защо не слязох от колата? Независимо от всички други съображения, знаех, че тя ще откара цялата компания в дома на родителите на булката и каквито й ценни сведения да получех от убитата от мъка невенчана булка или от разтревожените й (а вероятно и разгневени) родители, едва ли си заслужаваше заради тези сведения да изпадна в крайно неудобно положение със самото си присъствие у тях. Тогава защо още седях в колата? Защо не скочих от нея, да речем, когато тя спираше при червена светлина на светофара? И най-важното — защо въобще се бях качил в тази кола? Може да се дадат десетки отговори на тези въпроси и всички те, макар и не изчерпателни, ще бъдат що-годе задоволителни. По смятам да отговоря на всички изведнъж, като припомня, че това бе 1942 година, че аз бях двадесет и три годишен новобранец, у когото тъкмо бяха развили стадното чувство, и най-важното — че се чувствах много самотен. В такива случаи, изглежда, човек просто скача в пълна с хора кола и си остава в нея.
Но да се върнем на темата. Спомням си, че докато тримата — придворната, мъжът й и мисис Силзбърн — не сваляха поглед от мен, следейки как кашлям, самият аз поглеждах към дребничкото старче отзад. То все така гледаше неотклонно право пред себе си. Забелязах, едва ли не с чувство на благодарност, че краката му не стигаха до пода. Те ми се сториха като стари, добри приятели.
— С какво се занимава въобще този човек? — попита ме придворната, след като се окопитих от втория пристъп на кашлицата.
— За Сиймор ли става дума? — казах аз.
Тонът й ме накара да си помисля в първия момент, че тя го подозира в нещо крайно подло. Но после чисто интуитивно реших, че е събрала тайно разни биографични данни за него, тоест всички онези незначителни, но за съжаление, биещи на очи факти, които според мен дават съвсем погрешна представа за Сиймор. Например, че като дете в течение на шест години той е бил знаменитост от радиото. Или, да речем, че е постъпил в Колумбийския университет едва петнадесетгодишен.
— Да, за Сиймор — отвърна придворната. — С какво се е занимавал той, преди да постъпи в армията.
И отново в мен проблесна чисто интуитивно усещане, че тя знаеше за него много неща, но по някаква причина не искаше да ги разкрие. Изглежда много добре й беше известно, че преди влизането си в армията Сиймор е преподавал английски език, че е бил преподавател в колеж. Да, преподавател. Поглеждайки я, за миг ми мина и такава неприятна мисъл а дали тя не знае, че съм брат на Сиймор? Но не си струваше да разсъждавам върху това. Аз само я погледнах изпод вежди и отговорих: