Извадих портфейла си и му подадох една от визитките. Той я прочете внимателно и почука с ръбчето й порцелановата си коронка.
— Може би да е заминал някъде, без да ми каже — рече замислено.
— Граматиката ви не е на място. Почти като перуката.
— Не закачайте перуката ми, че ще съжалявате! — развика се той.
— Нямах намерение да я ям. Не съм толкоз гладен.
Хикс пристъпи към мен, като отпусна дясното си рамо. Яростна гримаса изкриви лицето му, устната му се отпусна почти колкото рамото.
— Не ме удряйте. Застрахован съм.
— А, по дяволите. Още един откачен. Какво искате?
— Трябва да открия Орин Куест.
— Защо?
Не отговорих. След кратка пауза Хикс продължи:
— Добре. Аз също съм предпазлив. Затова се изнасям.
— Може би не ви допада миризмата на марихуана?
— Не само тя — безизразно рече плешивият. — Куест нали затова напусна. Почтено момче. Също като мен. Ако не се лъжа, двама грубияни го сплашиха.
— Ясно. Значи затова не е оставил адреса си. А защо трябваше да го плашат?
— Нали сам споменахте марихуаната? А той е от хората, които веднага биха съобщили в полицията.
— В Бей Сити? — учудих се аз. — Защо ще си прави труда? Но все пак ви благодаря, мистър Хикс. Далече ли заминавате?
— Не много. Не много далече. Толкоз, колкото трябва.
— А вашата далавера каква е?
— Далавера ли? — засегна се той.
— Ами да. Кого изнудвате? Как си печелите джобните пари?
— Бъркате ме с някой друг, братко. Аз съм очен лекар, сега пенсионер.
— Затова ли носите четирийсет и пет калибров пистолет? — посочих куфара.
— Излишно остроумничите — каза кисело. — Това е семейна реликва. — Погледна пак визитката и додаде замислено: — Значи частен детектив. Главно с какво се занимавате?
— С всичко почтено в границите на разумното. Той кимна.
— Тези граници са доста разтегливи. Ухилих му се цинично.
— Ако знаете колко сте прав. Нека се видим някой тих следобед, та да ги поразтеглим.
Пресегнах се, измъкнах визитката измежду пръстите му и я пуснах в джоба си.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си.
Излязох, затворих, допрях ухо до вратата и се ослушах. Не знам какво очаквах да чуя. Така или иначе, не го чух. Имах чувството, че не е помръднал от мястото си и продължава да гледа подире ми. Отдалечих се с шумни стъпки по коридора и застанах при площадката на стълбището.
Пред къщата потегли кола. Някъде се хлопна врата. Върнах се безшумно при стая 215, отворих с шперца и влязох. Внимателно заключих след себе си и зачаках.
Глава 5
Не минаха и две минути, и Джордж Хикс си тръгна. Излезе толкова безшумно, че нямаше да го чуя, ако не се ослушвах напрегнато. Първо леко метално превъртане на бравата. После бавни стъпки. Вратата внимателно се затвори. Стъпките се отдалечиха, глухо, далечно поскърцване на стълби. Тишина. Изчаках да чуя затварянето на входната врата. То не последва. Пак излязох на площадката. Долу някой се опитваше да отвори безшумно вратата. Надвесих се и зърнах Хикс, който тъкмо влизаше в стаята на управителя. Затвори след себе си. Ослушах се за гласове. Нито звук.
Свих рамене и се върнах в стая 215.
Тя имаше вид на обитаема. На нощното шкафче зърнах малко радио, под неоправеното легло — мъжки обувки, а върху напукания, смъкнат надолу абажур, бе метната стара хавлия, за да не блести светлината.
Огледах всичко, като че ли ми говореше нещо, излязох в коридора и заключих. След това посетих повторно стая 214. Този път вратата бе само затворена. Претърсих старателно и търпеливо цялото помещение, но нищо не ми подсказа някаква връзка с Орин Куест. Не че очаквах. Пък и нямаше защо. Длъжен бях обаче да проверя.
Слязох долу, ослушах се пред стаята на управителя, нищо не чух, влязох и я прекосих, за да оставя ключовете върху секретера. Лестър Б. Клозън лежеше на канапето с лице към стената, невиждащ и нечуващ. Претърсих секретера, намерих стара счетоводна книга, която ми разказа какви наеми са прибирани и какви разноски са правени, но нищо друго. Надникнах отново в домовата книга. Не беше водена добре, но нищо чудно, предвид спящия на канапето. Орин Куест напуснал. Друг се нанесъл в стаята му. Трети пък наел отсрещната, заемана преди това от Хикс. Дребосъкът, който броеше пари в кухнята, прекрасно се връзваше с околния пейзаж. Фактът, че носеше пистолет и нож, бе социална ексцентричност, която не би изумила никого на Айдахо Стрийт.
Откачих тънкия телефонен указател на Бей Сити от куката до секретера. Едва ли щях да се затрудня в издирването на доктора или Винс, отговарящ на номер 13572. Но преди това разлистих по-задните страници на домовата книга. Нещо, с което трябваше да започна. Страницата, където бе записан Орин Куест, бе откъсната. Джордж У. Хикс се оказа много предпазлив. Много.