— Научих само, че в онази кочина на Айдахо Стрийт търгуват с марихуана.
— Боже мой, та това е ужасно!
— В този живот покрай доброто се случват и неприятни неща. Изглежда, че Орин е подразбрал и е заплашил да съобщи на властите.
— Да не искате да кажете — попита тя с тъничко гласче, — че може да му причинят нещо лошо?
— По вероятно е преди това да го сплашат.
— А, не е възможно някой да сплаши Орин, мистър Марлоу — решително заяви Орфамей. — Той побеснява, когато се опитват да му диктуват какво да прави.
— Да, но тук става въпрос за съвсем различни неща. Всеки може да бъде сплашен — с подходящи средства.
Тя упорито стисна устни.
— Не, мистър Марлоу. При Орин това е изключено.
— Добре. Значи не са постигнали нищо. Най-много да са отрязали единия му крак и да са го били с него по главата. Как би постъпил брат ви в такъв случай? Може би ще напише писмо до Бюрото за борба с хулиганските прояви?
— Вие ми се подигравате — учтиво рече момичето. Гласът му бе студен като супа в частен пансион. — Цял ден с това ли се занимавахте? Установявахте, че Орин се е изнесъл и че кварталът е неблагонадежден? Аз го знаех и преди вас, мистър Марлоу. Мислех си, че като сте детектив…
Краят на изречението увисна във въздуха.
— Свърших и други неща. Черпих управителя с джин, прегледах домовата книга, разговарях с някой си Хикс — Джордж Хикс. Носи перука. Предполагам, че не сте се запознали с него по време на посещението си. Той живее, или по-точно е живял, в стаята на Орин. Затова си помислих, че може би…
Този път моето изречение увисна във въздуха.
Тя ме изгледа втренчено с бледосините си очи, увеличени от стъклата на очилата. Устата й бе малка, стегната и свита, ръцете си бе стиснала отпред на бюрото, върху огромната квадратна чанта, и цялото й тяло бе напрегнато, изправено, излъчващо хладна вежливост и неодобрение.
— Платих ви двайсет долара, мистър Марлоу — каза с леден глас. — Доколкото разбрах, това е тарифата за един работен ден. А нямам чувството, че сте свършили работа за цял ден.
— Така е. Но денят не е свършил. А за двайсетте долара не се притеснявайте. Ако искате, ще ви ги върна. Дори не съм ги докоснал.
Отворих чекмеджето и извадих плика. Побутнах го към нея. Тя го погледна, но не го взе. После очите й бавно се вдигнаха към мен.
— Нямах това предвид. Знам, че правите всичко, което е по възможностите ви.
— Въз основа на фактите, с които разполагам.
— Но аз ви казах каквото знам.
— Не съм убеден.
— Не съм в състояние да контролирам убежденията ви — сприхаво се сопна тя. — В края на краищата, ако знаех повече, едва ли щях да търся услугите ви.
— Не твърдя, че разполагате със сведенията, които са ми необходими, а че аз ги нямам и затова не мога да свърша работата. Пък и онова, което ми казахте, не се връзва.
— Кое не се връзва? Не съм ви лъгала. Сестра съм на Орин и можете да ми вярвате, че знам що за човек е.
— Колко време е работил в „Кал-Уестърн“?
— Казах ви. Пристигна в Калифорния преди година. Веднага започна работа, защото му беше обещана, преди още да тръгне.
— Колко често ви пишеше?
— Всяка седмица. Понякога и по-често. Редуваше писмата си — ту до мен, ту до майка ми. Разбира се, те се отнасяха и до двете ни.
— За какво пишеше?
— За какво пишеше ли?
— Точно това попитах.
— Няма защо да ми се сопвате. За работата си, за завода, за колегите, понякога за представленията, на които ходи. Или просто за Калифорния. Пишеше и за църквата.
— Момичета не споменаваше ли?
— Мисля, че Орин не се интересува особено от момичета.
— През цялото време на един и същ адрес ли живееше?
Тя кимна с озадачен вид.
— Кога спря да пише?
Трябваше да се замисли. Сви устни и взе да опипва долната с пръст.
— Преди три-четири месеца.
— С каква дата е последното му писмо?
— Боя се… боя се, че не помня. Но нали ви казах — преди три-четири…
Махнах с ръка.
— Направи ли ви нещо впечатление в последното писмо? Нещо странно и необичайно…
— Ами не… Всичко си беше както винаги.
— Нямате ли близки и роднини в нашия край? Орфамей ме изгледа много особено, понечи да отговори, после рязко поклати глава:
— Не!
— Добре. А сега ще ви кажа кое не се връзва. Да оставим факта, че криете от мен къде сте отседнали, защото може би просто се боите да не нахълтам при вас с бутилка под мишница и да започна да ви свалям.
— Не е възпитано да се говори така!
— Всичките ми приказки са такива. И аз самият съм невъзпитан. За вас всеки, който не е нарамил поне три молитвеника, е невъзпитан. Но съм любопитен. Това, което не пасва в картината, която ми рисувате, е, че не ви е страх. Нито вие се боите, нито майка ви. А трябва да сте изплашени до смърт.