Тя притисна чантата до гърдите си.
— Да не искате да кажете, че нещо му се е случило? Гласът й заглъхна до тъжен шепот, като на погребален агент, искащ предплата.
— Не знам. Но във вашето положение, като знаете що за човек е Орин и как сте получавали редовно писма, а в един момент сте престанали да ги получавате, не мога да си представя, че ще седнете да чакате лятната отпуска, за да започнете да задавате въпроси. Не мога да си представя също така, че ще пренебрегнете полицията, която в края на краищата се е специализирала в издирването на изчезнали хора, нито че ще се обърнете за помощ към детектив-единак, чието име не сте и чували, и ще го карате да се рови из боклука. Не си представям, че милата ви майчица ще си седи преспокойно в Манхатън и ще кърпи седмица след седмица зимното бельо на свещеника. Няма писмо от Орин. Никакви новини. А тя само въздиша дълбоко и посяга към следващия чифт гащи.
Орфамей рязко скочи.
— Вие сте гаден, отвратителен човек! — развика се тя. — И сте злобен! Как смеете да твърдите, че ние с мама не сме се тревожили! Как смеете!
Побутнах към нея парите.
— Вашите тревоги струваха двайсет долара, миличка. Но за какво именно се тревожите, не знам. Пък и не ме вълнува особено. Просто си приберете хартийките в дисагите и забравете, че сте ме виждали. Утре може да ви потрябват, за да ги дадете на заем на друг детектив.
Орфамей напъха плика в чантата си и яростно щракна закопчалката.
— Никога няма да забравя грубото ви поведение! — изсъска през зъби. — Никой не ми е държал такъв тон! Станах и заобиколих бюрото.
— Да не вземете да се замислите много над въпроса! Току-виж, ви харесало.
Пресегнах се и свалих очилата от носа й. Тя направи крачка назад и почти се препъна. Инстинктивно се пресегнах и я улових през кръста. Очите й се ококориха, тя опря ръце в гърдите ми, за да ме отблъсне. Едно котенце би вложило повече сила.
— Без цайси очите ви са направо страхотни! — възкликнах смаяно.
Орфамей отметна глава и леко разтвори устни.
— С всичките си клиентки ли постъпвате така? — попита нежно.
Ръцете й се отпуснаха. Чантата падна върху краката ми. Тя се облегна на ръката ми. Ако с това целеше да ми покаже, че иска да я пусна, значи бе объркала сигнализацията.
— Просто не исках да изгубиш равновесие — поясних.
— Знаех си, че за всичко се сещаш. — И още повече се отпусна в ръцете ми. Отметна глава, притвори очи, а устните й продължиха да се разтварят. Освен това по тях плъзна лека предизвикателна усмивка, на каквато няма нужда да учиш жените. — Сигурно си мислиш, че нарочно го направих.
— Кое?
— Дето се препънах.
— Ами…
Пресегна се бързо, прегърна ме през врата и ме придърпа. Трябваше да я целуна. Втората възможност бе да я цапардосам. Дълго време притиска устни към моите, после се настани удобничко в прегръдките ми и се сгуши. След което въздъхна с облекчение.
— В Манхатън за това може да те арестуват — рече.
— Ако има справедливост, би трябвало да ме арестуват, задето изобщо съм стъпвал там.
Тя се изкикоти и перна с пръст върха на носа ми.
— Сигурно си падаш по лесните момичета — каза, като ме гледаше косо. — Е, поне няма да бършеш червило от устните си. Но следващия път може да си сложа.
— Защо не седнем на пода — предложих. — Ръката ми взе да изтръпва.
Орфамей пак се изкикоти и грациозно се освободи от прегръдката ми.
— Сигурно си мислиш, че често съм се целувала.
— Че кое момиче не се е целувало?
Тя кимна и ме изгледа отдолу нагоре, при което миглите й засенчиха ирисите.
— Дори на църковните вечеринки се играят игри с целувки — поясни след малко.
— Нали за това ги организират.
Двамата се изгледахме без особена изразителност.
— Ами… — понечи да каже нещо, но аз й подадох очилата. Тя си ги сложи, отвори чантата, извади малко огледало, погледна се, бръкна пак и измъкна още нещо в стиснатата си ръка. — Извинявай, че се държах така лошо. — Пъхна нещото под попивателната върху бюрото, усмихна ми се едва-едва, отиде до вратата и я отвори. — Ще ти се обадя — каза свойски и излезе — трак-трак-трак по коридора.
Вдигнах попивателната, извадих измачканите банкноти и ги разгладих. Целувката не беше нищо особено, но изглежда, ми се даваше втора възможност да спечеля двайсетте долара.
Телефонът иззвъня, преди да започна да се вълнувам за мистър Лестър Клозън. Посегнах разсеяно към слушалката. Гласът, който долетя до слуха ми, беше рязък, но глух и сподавен, сякаш го прецеждаха през завеса или нечия дълга бяла брада.