Почуках два пъти късо и два пъти дълго, както бях инструктиран. Нищо. Почувствувах се стар и изморен. Сякаш цял живот бях чукал по вратите на евтини хотели, а никой не си бе правил труда да ми отваря. Опитах отново. След това натиснах бравата и влязох. От вътрешната страна на вратата висеше ключ е червен картонен държател.
Озовах се в късо коридорче с баня отдясно. В стаята отсреща видях част от легло, в което лежеше мъж по риза и панталони.
— Доктор Хамбълтън!
Не ми отговори. Подминах вратата на банята и се насочих към него. Лъхна ме на парфюм и понечих да се обърна, но не се оказах достатъчно бърз. На вратата на банята бе застанала жена, явно излязла оттам, и държеше пешкир пред лицето си. Над пешкира — слънчеви очила. А най-отгоре — периферията на пепелявосиня широкопола сламена шапка. Под нея зърнах бухнала светлоруса коса. Мярнаха ми се и сини клипси, но те бяха по-назад, в сянка. Очилата имаха бели рамки с широки и плоски странични дъги. Роклята бе в тон с шапката. Бродираното манто от естествена, а може би изкуствена коприна беше разкопчано. Ръкавиците бяха дълги и в дясната си ръка жената стискаше пистолет. С бяла кокалена дръжка. Стори ми се 32-калибров.
— Ръцете отзад и се обърни — нареди ми през пешкира. Приглушеният глас не ми се стори познат, както впрочем и тъмните очила. По телефона бях разговарял с мъж. Дори не помръднах. — Не си въобразявай, че се шегувам — продължи тя. — Имаш на разположение точно три секунди да направиш каквото ти казах.
— Не може ли поне минута? Много ми е приятно да ви гледам.
Тя замахна заплашително с пистолета.
— Обърни се! Бързо!
— И гласът ви ми харесва.
— Добре! — Този път гласът прозвуча стегнато, опасно. — Щом като предпочиташ по този начин, дадено.
— Не забравяйте, че сте дама — казах и се обърнах, като вдигнах ръце на раменете си.
Дулото се опря в тила ми. Дъхът й ме погъделичка. Парфюмът бе изискан, нито силен, нито натрапчив. Пистолетът се отмести от тила ми и в следващия миг в очите ми избухна бял пламък. Изохках, паднах на ръце и крака, пресегнах се бързо назад и докоснах найлонов чорап, но за жалост ми се изплъзна. Следващият удар по главата направи играта недотам забавна и аз застенах. Сринах се на пода. Отвори се врата. Звънна ключ. Вратата се затвори. Ключът се превъртя. Тишина.
Изправих се криво-ляво на крака и отидох в банята. Взех от закачалката един пешкир, наквасих го със студена вода и избърсах добре главата си. Усещах я като ритната с токче на обувка. Във всеки случай не с пистолет. Имаше и кръв, но не много. Изплакнах пешкира, опрях го в подутината и се попитах защо не се развиках и не хукнах подире й. В този миг зърнах отворената аптечка над мивката. Капакът на кутия с талк беше махнат и цялата поличка бе поръсена с бял прах. Пастата за зъби бе срязана на две. Някой бе търсил нещо.
Върнах се в коридорчето и се опитах да отворя външната врата. Беше заключена. Наведох се и погледнах през ключалката. Тя обаче се оказа двойна — отвън можеше да се заключва, но отвътре бе достатъчно да превъртиш топката, за да излезеш. Момичето с тъмните очила в бели рамки не беше много в течение на хотелските номера. Натиснах копчето, което освобождаваше ключалката, отворих, хвърлих едно око на безлюдния коридор и пак затворих.
Върнах се при легналия мъж. През цялото време не бе помръднал, и то по твърде уважителни причини.
В стаята срещу вратата към коридорчето имаше два прозореца, през които се процеждаше сноп светлина от следобедното слънце, стигаше почти до средата на леглото и спираше точно до врата на лежащия. Спираше го нещо синьобяло, лъскаво и кръгло. Човекът се бе изтегнал удобно, по корем, с ръце покрай тялото, със събути обувки. Половината от лицето, което се виждаше върху възглавницата, беше безметежно. Носеше перука. Последния път, когато разговаряхме, името му бе Джордж У. Хикс. Сега се казваше доктор Дж. У. Хамбълтън. Едни и същи инициали. Макар че това вече беше без значение. Нито щях да разговарям пак с него. Кръв нямаше — това е единственото, което харесвам на добре свършената работа с шиш за разбиване на лед.
Докоснах врата му. Още бе топъл. Междувременно снопът слънчева светлина се бе отместил от кръглата дръжка към лявото ухо на убития. Обърнах се и заоглеждах стаята. Кутията, която скриваше звънеца на телефона, зееше отворена. Библията, чието място бе върху тоалетката, се въргаляше в ъгъла на стаята. Бюрото бе претърсено. Отидох да надникна в гардероба. Имаше дрехи и един познат куфар. Не открих нищо важно, поне така реших. Вдигнах от пода мека шапка, сложих я върху бюрото и се върнах в банята. Въпросът, който ме занимаваше, бе дали човекът, наръгал доктор Хамбълтън с шиш за лед, е открил онова, за което бе дошъл. Защото е имал на разположение твърде малко време.