Внимателно обискирах банята. Свалих капака на казанчето и го изпразних. Нищо. Проверих в тръбата на ваната, през която се изтичаше излишната вода в случай на препълване. Не открих провесена връв със завързан в единия край предмет. Претърсих скрина. Намерих само празен плик. Откачих мрежите на прозорците и опипах первазите от външната страна. Вдигнах Библията и я прелистих внимателно. Огледах гърбовете на три картини и краищата на мокета. Беше закован за пода и във вдлъбнатините, образувани от гвоздеите, се бе насъбрал прах. Запълзях по колене и проверих под леглото. Все същото. Качих се на един стол и надникнах в чашката на абажура. Прах и умрели нощни пеперуди. Огледах и леглото. Бе оправено от професионалист и оттогава не бе разваляно. Опипах възглавницата под главата на мъртвеца, после извадих резервната от гардероба и също я огледах. Нищо.
Сакото на доктор Хамбълтън висеше на един стол. Пребърках и него, макар да знаех много добре, че това бе най-невероятното място, където бих открил нещо. Някой бе обработил с нож подплатата и подплънките на раменете. Намерих кибрит, две пури, чифт тъмни очила, чисто нова евтина носна кърпа, откъсната контрола от билет за кино, купен в Бей Сити, гребенче, неотворена кутия цигари. Погледнах я срещу светлината. Не личеше да е била пипана. Отворих я, скъсах капачето, извадих съдържанието, открих само цигари.
При това положение търсенето се свеждаше до самия доктор Хамбълтън. Обърнах го към себе си и пребърках джобовете му. Дребни монети, още една носна кърпа, клечки за зъби, втори кибрит, връзка ключове, разписание на автобуси. В портфейла от свинска кожа имаше пощенски марки, гребенче (явно добре се грижеше за перуката си), три плоски пликчета, съдържащи бял прах, седем визитки, на които пишеше: „Доктор Дж. У. Хамбълтън, очен лекар, Тъстин Билдинг, Ел Сентро, Калифорния. Приемни часове: 9—12, 14—16. Може да се определи час по телефона. Звънете на номер 50406, Ел Сентро“. Никаква шофьорска книжка, нито карта за социална осигуровка, застраховка или какъв да е друг документ за самоличност. Имаше и 164 долара. Върнах портфейла обратно в джоба.
Взех шапката от бюрото и опипах панделката и вътрешната кожена лента. Панделката беше обработена с нож и висеше на парцали. В нея нямаше нищо скрито. Не личеше да е била отпорвана и пак зашивана.
Това бе целият резултат. Ако убиецът е знаел какво търси, значи то може да се побере в книга, телефонна кутия, паста за зъби, панделка на шапка. Върнах се в банята да погледна главата си. От раната продължаваше да се стича тънка струйка кръв. Изплакнах я отново със студена вода, избърсах я с тоалетна хартия, която хвърлих в клозета и пуснах водата. Отидох пак в стаята, загледах се в доктор Хамбълтън и се попитах къде ли е сбъркал. Беше ми се видял доста мъдър. Слънчевата светлина се бе изместила от леглото и сега огряваше един тъжен прашен ъгъл.
Изведнъж се ухилих до уши, наведох се и все така широко усмихнат, колкото и да бе неуместно, смъкнах перуката от главата на доктор Хамбълтън и я обърнах наопаки. Работата се оказа съвсем проста. Към подплатата със скоч лепенка беше прикрепена оранжева хартийка, увита в целофан, за да не й стане нещо. Измъкнах я, разгънах я и видях, че е квитанция за снимки, поръчани във фотоателие в Бей Сити. Прибрах я в портфейла си и внимателно нагласих перуката върху плешивата като яйце мъртва глава.
Оставих стаята отключена, защото нямаше как да я заключа.
В коридора продължаваше да гърми радиото и придружаващият го алкохолен смях от отсрещната врата.
Глава 10
Човекът от фотоателието в Бей Сити ми отговори по телефона:
— Да, мистър Хикс. Готови са. Шест увеличени фотографии върху гланцирана хартия от ваши негативи.
— Кога затваряте?
— След около пет минути. Но ще отворим утре сутринта в девет.
— Тогава ще ги взема сутринта. Дочуване. Затворих, бръкнах машинално в улейчето и извадих нечия монета. Отидох до щанда за закуски и си купих с нея чаша кафе. Седях, сърбах го и слушах клаксоните, които се оплакваха вън на улицата. Време беше да се прибера у дома. Чуваха се полицейски свирки. Препускащи коли. Скърцащи стари спирачки. Глух тътен на стъпки по тротоара. Тъкмо минаваше пет и половина. Допих кафето, напълних една лула и без да бързам, се върнах в хотел „Ван Найс“. Влязох в стаята за писане на писма и сгънах квитанцията за снимките в лист хартия, който пъхнах в един плик. Адресирах го до себе си, залепих му марка за експресна поща и го пуснах в кутията до асансьора. После отидох пак в кабинета на Флак.