Отново затворих вратата след себе си и седнах на стола пред бюрото. Той сякаш не бе помръднал. Дъвчеше унило същата угарка със същия празен поглед. Запалих угасналата си лула, като драснах клечка кибрит в бюрото му. Той се намръщи.
— Доктор Хамбълтън не ми отваря вратата.
— Ъ? — погледна ме занесено.
— Онзи от стая триста трийсет и две. Не помниш ли? Не ми отваря.
— А аз какво да сторя — да се облека в траур?
— Няколко пъти чуках. Не отговаря. Реших, че се къпе, макар че не се чуваше шум от вода. Почаках и пак опитах. Никакъв резултат.
Флак измъкна от джоба на жилетката си часовник с формата на ряпа.
— Смяната ми свършва в седем — рече. — О, господи. Цял час дотогава, че и повече. Умирам от глад.
— Нищо чудно, като те гледам как се трепеш. Трябва да си пестиш силите. Успях ли поне малко да събудя интереса ти към стая триста трийсет и две?
— Нали каза, че го няма? — раздразни се Флак. — Какво от това? Голяма работа, че го нямало!
— Не съм казал такова нещо. Казах, че не отваря вратата.
Той се наведе напред. Много бавно извади от устата си пурената отломка и я остави в стъкления пепелник.
— Продължавай. Може да ме заинтригуваш — произнесе предпазливо.
— Защо не изтичаш до горе да провериш? Сигурно отдавна не си виждал добре свършена работа с шиш за лед.
Флак стисна здраво облегалките на стола.
— Ох! — изрече с болка. — Ох!
Стана и отвори чекмеджето на бюрото. Извади голям черен пистолет, отвори пълнителя, разгледа патроните, хвърли едно присвито око в дулото, щракна барабана. Разкопча жилетката си и напъха пищова в колана на панталоните, така че в случай на нужда да се добере до него най-много след минута. Нахлупи шапката на главата си и кимна към вратата.
Качихме се на третия етаж, без да продумаме. Тръгнахме по коридора. Всичко беше постарому. Шумът нито се бе увеличил, нито намалял. Флак забърза към номер 332 и по навик почука. После натисна бравата и се обърна към мен с изкривена уста.
— Нали каза, че е отключено.
— Не съм казал такова нещо. Макар че беше отключено.
— Сега обаче не е.
Той отдели един ключ от връзката, навървена на дълъг синджир. Отключи, хвърли по един поглед наляво и надясно по коридора, натисна бавно и съвършено безшумно бравата и открехна вратата няколко сантиметра. Ослуша се. Отвътре не долиташе никакъв звук. Отстъпи назад и извади от колана си черния пистолет. Измъкна и ключа от вратата, ритна я, за да се отвори широко, вдигна рязко оръжието на височината на очите като филмов герой и произнесе с крайчеца на устата си:
— Давай напред!
През рамото му видях, че доктор Хамбълтън си лежеше в същата поза, само че дръжката на острието не се виждаше. Флак се приведе и много предпазливо тръгна към стаята. Стигна вратата на банята, надникна в процепа и я бутна, докато тя опря във ваната. Влезе и излезе, след което най-сетне пристъпи в стаята — напрегнат предпазлив човек, който не обича да рискува. Хвана дръжката на гардероба, насочи пистолета и рязко отвори. Вътре не се криеха съмнителни лица.
— Виж под леглото — посъветвах го аз. Той се наведе сковано и надникна.
— А сега под килима — продължих.
— Будалкаш ли ме?
— Просто ми е приятно да те наблюдавам как работиш.
Флак се наклони над убития и заразглежда шиша.
— Някой е заключил вратата — изрече подигравателно. — Освен ако не лъжеш, че е била отключена.
Нищо не казах.
— Е, няма как, ще трябва да викам полиция — продължи бавно. — Не виждам начин да прикрием тая история.
— Не си виновен — успокоих го. — Случва се дори в прилични хотели.
Глава 11
Рижият лекар попълни смъртния акт и пъхна автоматичната писалка в джобчето на бялата си престилка. После захлопна папката с лека усмивка на лицето.
— Продупчен е гръбначният стълб, точно под тилната издутина — поясни безгрижно. — Много уязвимо местенце, ако знаеш къде е. А за теб не храня такива съмнения.
— Да не би за пръв път да се сблъсквам с такъв случай — изръмжа лейтенант Кристи Френч.
— Така е — съгласи се лекарят, погледна за последен път мъртвеца, обърна се и тръгна да излиза от стаята. — Ще се обадя на съдебния лекар — додаде през рамо.
— За тях трупът е като за нас с теб вареното зеле — кисело изрече Френч към затворената врата.
Помощникът му — казваше се Фред Бейфъс — беше коленичил до телефонната кутия. Нанесе с четчица прах за откриване на отпечатъци от пръсти, издуха излишния и се зае да разглежда под лупа размазания резултат. Поклати глава, отдели нещо от болта, с който се скрепваше кутията, и рече разочаровано: