Флак се приближи да ги разгледа.
— Двата ми се виждат с подходящ размер, но не мога да кажа, без да съм ги пробвал. При нас шперц има само управителят, аз държа универсален ключ, с който мога да влизам, само ако гостът не е в стаята. — Той извади от джоба си ключ на дълга верижка и ги сравни. — Няма да станат, ако не се доизпилят — поклати глава. — Металът е много.
Френч изтръска пепел в дланта си и я издуха. Флак се върна да седне при прозореца.
— Трето — продължи полицаят. — Няма шофьорска книжка, нито друг документ за самоличност. Дрехите му не са купени в Ел Сентро. Занимавал се е с разни далавери, но няма фасон за фалшиви чекове.
— Не го виждаш в най-добрата му форма — вмъкна Бейфъс.
— Пък и хотелът е прекалено долнопробен за такава работа — настоя Френч. — Реномето му за нищо не става.
— Но моля ви! — възмути се Флак. Френч го прекъсна, като махна с ръка.
— Познавам всички хотели в града, Флак. Това ми е работата. За петдесетачка мога ей сега да ти организирам в коя да е стая тук шоу с две стриптизьорки и какви ли не други красоти. Не можеш да ме избудалкаш. Ти печелиш хляба си по един начин, аз по друг. Само не ме заблуждавай. Значи клиентът е имал нещо, което се е страхувал да държи у себе си. Знаел е, че някой го гони и вече го настига. Затова предложил на Марлоу стотачка, за да му го съхранява. В портфейла му обаче няма толкоз пари. Излиза, че си е правел сметката да му предложи част от евентуалната печалба. В такъв случай не става въпрос за крадени бижута. Трябва да е нещо полузаконно. Прав ли съм, Марлоу?
— Бихте могли да изпуснете „полу“-то.
Френч се подсмихна.
— Предметът трябва да е плосък или да може да се навие, за да влезе в телефонната кутия, под панделката на шапката, в Библията или в кутията с талк. Не знаем дали е бил намерен, защото престъпникът е разполагал с много малко време. Не повече от половин час.
— Ако човекът, който ми се обади, е бил доктор Хамбълтън — намесих се аз. — Вие сам поставихте това условие.
— Иначе не се връзва. Убийците едва ли ще искат да ускорят намирането на трупа. Защо им е да канят някого в стаята? — Той се обърна към Флак. — Има ли начин да се провери кой е идвал при него?
Детективът поклати мрачно глава.
— За да стигнеш асансьорите, няма нужда дори да минеш покрай регистрацията.
— Това може да е една от причините да дойде тук. Като изключим уютната обстановка — каза Бейфъс.
— Значи установихме — продължи Френч, — че който го е пречукал, е можел да влиза и излиза от хотела както намери за добре. Достатъчно е да знае номера на стаята. Друго не ни е известно, така ли е, Фред?
Бейфъс кимна.
— Не съвсем — обадих се пак. — Перуката му е добро качество, но все пак е само перука.
Френч и Бейфъс се извърнаха едновременно, много бързо. Френч се пресегна, внимателно повдигна косата на мъртвеца и подсвирна.
— Аз пък се чудех защо онова гадно докторче се подхилваше. Копелето дори дума не обели. Виждаш ли нещо интересно, Фред?
— Виждам плешив мъж.
— Нищо чудно, че не можеш да го познаеш. Марстън Далечния. Беше момче за всичко на Девор Асото.
— Я, вярно бе — изкикоти се Бейфъс, наведе се и нежно потупа плешивата глава. — Къде беше толкоз време, Марстън? Отдавна не съм те виждал, та чак те забравих. Но ти добре ме познаваш, нали, приятел? Аз съм си все същият добряк.
Мъжът в леглото изглеждаше стар, вкочанен и смален без перуката. Жълтата маска на смъртта бе започнала да втвърдява чертите на лицето му, да ги прави сурови.
— Олекна ми — спокойно заяви Френч. — С този няма да си трошим главите дълго време, всичко е ясно. Да върви по дяволите. — Той му нахлупи перуката на очите и стана от леглото. — С вас двамата нямам повече работа — обърна се към мен и Флак.
Флак излезе в коридора и рязко отвори вратата. Аз го последвах. Вървяхме към асансьора и мълчахме. Докато слизахме — също. Изпратих го до кабинета му, влязох вътре и затворих след себе си. Той ме погледна изненадано.
Седна на стола зад бюрото и посегна към телефона.
— Трябва да докладвам на заместник-управителя. Искаш ли нещо?