Погледна ме за миг със собствения си поглед, но се усети и отново се вкопчи в ролята си.
— Трябва да съм подушила миризмата ти.
Отпи от чашата и отново ме обгърна с леката си презрителна усмивка.
— Сега ми става ясно, че сама си пишете репликите. Винаги съм се питал какво им куца.
И побързах да наведа глава. Все пак няколко капки ме опръскаха. Чашата се строши в стената зад гърба ми. Парчетата стъкло паднаха безшумно на килима.
— С това — заяви съвършено спокойно — май изчерпах целия си запас от девическо обаяние.
Отидох и си взех шапката.
— Изобщо не съм помислил, че вие сте го убили. Но би трябвало да изтъкна пред себе си някаква причина за това, че премълчах присъствието ви там. В такива случаи е редно да съм получил достатъчно голям аванс, за да мога да ви представям. И достатъчно сведения, за да бъде оправдан авансът.
Мис Уелд взе една цигара, хвърли я във въздуха, без никакво усилие я улови с уста и запали с клечка кибрит, която така и не разбрах откъде се появи.
— О, боже! Нима съм убила някого?
Аз все така държах шапката си. Това ме накара да се почувствувам ужасно глупаво. И аз не знам защо. Сложих я на главата си и тръгнах към вратата.
— Надявам се, че имаш пари за такси? — произнесе зад гърба ми презрителният глас.
Не отговорих. Продължих към вратата. Когато улових дръжката, тя добави:
— Също така се надявам, че си взел телефона и адреса на мис Гонсалес. От нея всичко можеш да измъкнеш — включително и пари.
Пуснах дръжката и се върнах със забързани крачки в средата на стаята. Тя не помръдна, усмивката на устните й не отстъпи нито с милиметър.
— Виж какво — започнах. — Може би ще ш е трудно да ми повярваш, но аз дойдох със странното убеждение, че се нуждаеш от помощ и трудно ще намериш човек, на когото да се осланяш. Помислих, че си отишла в хотелската стая, за да платиш на онзи изнудвач. Фактът, че си се появила там сам-сама и си рискувала да те познаят — и детективът на хотела наистина те е познал, а неговият морал би се разпаднал по-лесно от стара паяжина, — ме наведе на мисълта, че си изпаднала в някоя от типичните холивудски каши, които по принцип слагат кръст на артистичната кариера. Но явно при теб всичко е наред. Стоиш си под прожектора и изпълняваш едни и същи изтъркани номера, достойни за второразредните филми, в които играеш — ако изобщо мога да употребя думата играеш…
— Млък! — изсъска тя. Стиснатите й зъби чак изскърцаха. — Млъкни, гадно долно човече, което знае само да наднича през чуждите ключалки!
— Нямаш нужда от мен — продължих аз. — Нито от който и да е друг. Защото си толкоз умна, че с приказки ще се измъкнеш и от заключен сейф. Добре. Върви се измъквай. Няма да ти преча. Само не ме карай да те слушам, защото ще ревна на глас при мисълта, че е възможно такова невинно, чисто и младо създание да е тъй умно. Страшно ми действуваш, малката. Като пургатив.
Тя не помръдна, затаила дъх — нито когато отново стигнах до вратата, нито когато я отворих. Не знам защо. Речта ми не беше чак на такава висота.
Слязох по стълбите, прекосих вътрешния двор и на излизане почти се блъснах в строен тъмноок мъж, който бе спрял да си запали цигарата.
— Извинете — каза тихо. — Май съм ви препречил пътя.
Понечих да го заобиколя, когато забелязах, че във вдигнатата си дясна ръка държи ключ. Посегнах и го издърпах — и аз не знам защо. Погледнах номера, отпечатан на ключодържателя — № 14. Апартаментът на Мейвис Уелд. Хвърлих го в близките храсти.
— Не ви е нужен — казах. — Вратата е отключена.
— Ами да, разбира се. — На лицето му бе застинала много особена усмивка. — Как не се сетих.
— Да. И двамата сме недосетливи. Иначе нямаше да си губим времето с тази уличница.
— Не бих се изразил така — промълви той едва чуто, а малките му очи ме гледаха без никакво изражение.
— И няма нужда. Вече го казах вместо вас. Моля да ме извините. Ще извадя ключа.
Отидох, разрових храстите, намерих го и му го подадох.
— Много ви благодаря. Впрочем… — Той млъкна. Аз също мълчах. — Надявам се, че не съм прекъснал някоя интересна караница. Много ще ми е неприятно — добави с усмивка. — Е, щом като имаме обща позната в лицето на мис Уелд, позволете ми да вя се представя. Казвам се Стийлгрейв. Не сме ли се виждали някъде?
— Не, мистър Стийлгрейв, не сме се виждали. Името ми е Марлоу, Филип Марлоу. Вероятността да сме се срещали е твърде нищожна. И колкото странно да ви звучи, мистър Стийлгрейв, за пръв път чувам името ви. И пет пари не давам, дори ако се казвате Мойър Ревльото.
Не ме питайте защо казах това — и аз не знам. Нямаше повод, като изключим факта, че бе ставало дума за Ревльото. Лицето на събеседника ми странно застина. Спокойните черни очи ме загледаха много особено, втренчено. Извади цигарата от устата си, погледна запаления край, тръсна пепелта и каза, вперил поглед в краката си: