— Мойър Ревльото. Чудновато име. Мисля, че не съм го чувал. Трябва ли да го познавам?
— Само ако си падате по шишове за лед.
И с тези думи си тръгнах. Слязох по стълбите, отидох при колата си, но преди да вляза в нея, се обърнах назад. Той стоеше и гледаше след мен, с цигара между устните. Беше твърде далече, за да различа израза на лицето му. Когато се обърнах, нито помръдна, нито се извърна. Просто си стоеше. Седнах в колата и потеглих.
Глава 13
Потеглих на изток по Сънсет булевард, но Не се прибрах у дома. При Ла Брея завих на север, после излязох на Хайланд, оттам на Кауенга Пас, спуснах се по булевард Вентура, покрай Стюдио Сити, Шърман Оукс и Енсино. Пътуването ми поне не беше самотно. Трудно можеш да се усамотиш по този маршрут. Забързани кой знае накъде момчета в открити фордове се стрелкаха насам-натам из уличния поток на милиметри от хорските калници, но винаги се разминаваха на милиметри. Уморени мъже в прашни коли, къде с две, къде с четири врати, се мръщеха и стискаха още по-здраво воланите, като пъплеха в северна и западна посока към домовете си, вечерята, спортната страница на вестника, гърмящото радио, хленченето на разглезените си деца и неуморната дрънканица на глупавите си жени. Минавах покрай крещящи неонови реклами и фалшиви фасади, евтини закусвални, които изглеждаха като дворци под ярките светлини, кръгли паркинги-ресторанти, в които те обслужват направо в колата, оживени като циркове, с приказливи пресметливи сервитьори, грейнали барове и мазни потни кухни, чиято храна би отровила и крастава жаба. Огромни камиони с ремаркета дрънчаха по Сепълвида, на път за Ридж Рут, и ръмжаха на светофарите като лъвове в зоологическа градина.
Зад Енсино тук-таме по хълмовете през гъстите дървета се мяркаха светлинки. Къщите на кинозвездите. И на това ако му казват звезди… Ветерани на хиляди чужди легла. Престани, Марлоу, тази вечер си изгубил човешкия си облик.
Въздухът захладня. Пътят се стесни. Потокът от коли оредя до такава степен, че фаровете започнаха да дразнят очите ми. Шосето се изкачваше между варовикови стени, а най-горе палуваше свеж ветрец, нахлул право от океана.
Вечерях в едно заведение близо до Хилядата дъба. Храната беше лоша, но обслужването — бързо. Девизът гласеше: нахрани ги и ги изхвърли. Много сме заети. Не можеш да ни губиш времето, като се мотаеш с втора чаша кафе, мистър. Заемаш място, което носи пари. Виждаш ли опашката отпред? И те искат да вечерят. Или поне така си мислят. Един господ знае защо им е щукнало да дойдат тук. Ако изядат една консерва у дома, сто на сто ще им е по-вкусно. Но не ги свърта на едно място. Също като теб. Затова са се качили в колите и са тръгнали нанякъде. Балами в мрежите на шарлатаните, превзели ресторантите. Ето на, пак почваш. Тази вечер наистина си изгубил човешкия си облик, Марлоу.
Платих и се отбих в един бар, за да изсипя чашка коняк върху нюйоркската пържола. Защо ли й викат нюйоркска? Доколкото си спомням, стоманените плоскости се произвеждат в Детройт. Излязох да вдъхна малко нощен въздух, за който никой още не бе изнамерил начин как да го продава. Но не се съмнявах, че доста народ си блъска главата над този проблем. И рано или късно ще сполучи.
Подкарах отново и при Окснард обърнах и тръгнах покрай океана. Огромни камиони, някои с ремаркета, други — без, се носеха на север, целите в оранжеви светлини. От дясната ми страна велик, непоклатим и неумолим Тихият океан бъхтеше брега като уморена чистачка, която се тътри към дома. Никаква луна, никакви шумове, пълно беззвучие. И мирис нямаше. Нито следа от острия натрапчив дъх на морето. Калифорнийски океан. Калифорния — щатът универсален магазин. Количество без качество. Ето пак! Загуби ти човешкия си облик, Марлоу.
Добре де! Защо да не го загубя? Седя си аз в кабинета, играя си с една мъртва муха и изведнъж нахълтва това старомодно маце от Манхатън, щата Канзас, подбива ми цената до някакви си опърпани двайсет долара и ме навива да търся брат й. Според описанието й той е рядко антипатичен, но тя държи да го намери. Така че аз, със състоянието в джоба, се помъквам към Бей Сити и се натъквам на такива изтъркани истории, че за малко да заспя прав. Запознавам се с приятни хора, кой с шиш във врата, кой — без. Тръгвам си, обаче вече съм твърде уязвим. После тя отново се появява, прибира си двайсетачката, целува ме и отново ми я връчва, защото не съм бил свършил работа за цял ден.