След това отивам на среща с доктор Хамбълтън, пенсиониран (и то по какъв начин!) очен лекар от Ел Сентро и се натъквам на вече познатия модел украшение за врат. При това не известявам полицията. Само пребърквам перуката на човека и се правя на артист. Въпросът е: защо? Заради кого си слагам този път главата в торбата? Заради една блондинка със сексапилен поглед и твърде много ключове за апартамента? Заради момичето от Манхатън, щата Канзас? И аз не знам. Едно ми е известно: че нещата не са такива, каквито изглеждат. А старото ми уморено предчувствие предупреждава, че ако картите се изиграят така, както са раздадени, мизата ще премине в ръцете на онзи, който не я печели. Влиза ли ми това в работата? Впрочем какво точно ми влиза в работата? Знам ли изобщо? Знаел ли съм някога? Да не задълбаваме в тази насока. Нямаш човешки облик тази вечер, Марлоу. А може никога да не съм го имал, нито ще го имам. Може да съм само ектоплазма с разрешително на частен детектив. Може би рано или късно всички в този студен, полутъмен свят ставаме такива и винаги се случва не онова, което трябва.
Малибу. Още филмови звезди. Още розови и сини вани. Още пухени легла. Още „Шанел № 5“. Още кадилаци — линкълн-континентали. Още развени от вятъра буйни коси, слънчеви очила, пози, псевдоизискани гласове и плажен морал. Стоп! В киното работи и много свестен народ. Отношението ти не е правилно, Марлоу. Изгубил си човешкия си облик тази вечер.
Подуших Лос Анджелис, преди да навляза в него. Миришеше на застояло и вехто, като непроветрена стая. Но многоцветните светлини добре хвърляха прах в очите. Бяха великолепни. Трябва да се издигне паметник на изобретателя на неоновите реклами. Висок колкото петнайсететажно здание, от чист мрамор. Защото човекът е съумял от нищо нещо да направи.
Накрая отидох на кино и разбира се, за проклетия филмът беше с участието на Мейвис Уелд. Действието се развиваше по мед и масло, всички се усмихваха широко, дърдореха прекалено много и си го знаеха. Жените през цялото време се изкачваха по високо извито стълбище, за да се преоблекат. Мъжете вадеха от скъпи табакери цигари с личните си инициали и си ги палеха един другиму със златни запалки. Слугите бяха прегърбени от разнасянето на табли с напитки от терасата до плувния басейн, голям колкото Мичиганското езеро, но много по-изискан.
Главният герой беше добродушен здравеняк, фрашкан с обаяние, което бе взело да се посъсирва. Звездата бе злобна брюнетка, е презрение в погледа и от един-два зле преценени кадъра отблизо ставаше ясно, че ще си изкълчи китките да бута годините назад, а те наближаваха четирийсет и пет. Мейвис Уелд играеше второстепенната роля, и то напълно облечена. Добре я изпълняваше, но би могла поне десет пъти по-добре. Само че в такъв случай щяха да орежат половината от сцените с нея, за да защитят реномето на звездата. Не бях виждал по-умело въжеиграчество. Отсега нататък обаче няма да играе върху въже, а върху струна от пиано. Опъната много високо. Без предпазна мрежа отдолу.
Глава 14
Имах конкретен повод, за да се върна в кантората. Куриерът с бързата поща трябваше да е пристигнал вече с едно писмо, съдържащо оранжева квитанция. Повечето от прозорците на сградата бяха тъмни, но тук-таме светеше. Не само в моя бранш се работи и нощем. Момчето от асансьора ме поздрави гърлено и ние се затътрузихме нагоре. През отворените към коридора врати се виждаше как чистачките изсмукват останките от прахосаните часове. Завих покрай небрежно бръмчаща прахосмукачка, влязох в тъмния си кабинет и отворих прозорците. Седнах зад бюрото, без да правя нищо, без дори да мисля. Писмото не беше пристигнало. Целият шум от сградата, с изключение на прахосмукачката, сякаш се бе изсипал на улицата и се бе изгубил сред препускащите колела на безбройните автомобили. После навън в коридора някой засвири с уста „Лили Марлен“ — изискано и виртуозно. Знаех кой е това — нощният пазач, който проверяваше вратите на канторите. Светнах нощната лампа и той подмина моята врата, без да я провери. Стъпките заглъхнаха, сетне се дочуха отново, само че по-различни, провлачени. Сигурно беше куриерът. Отидох да си получа писмото, но не бях познал.
Дебел мъж в небесносини панталони тъкмо затваряше вратата с красивата липса на припряност, която постигат само много пълните хора. Не беше сам, но първо огледах него. Висок и широк, нито млад, нито хубав, но с трайна изработка. Над небесносините габардинени панталони бе навлякъл двуцветно сако, което би изглеждало отвратително върху някоя зебра. Канареножълтата риза бе разкопчана на врата и това явно беше наложително. Не носеше шапка, но затова Пък главата му бе украсена с прилично количество яркорижа коса. Носът му е бил чупен, но добре сраснал, макар че по рождение едва ли е бил предназначен за колекцията на някой ценител.