— Орин не е от хората, които не пишат редовно, а през последните шест месеца писа само два пъти на мама и три пъти на мен. Последното писмо получих доста отдавна. Ние с майка ми много се притеснихме. И понеже дойде време да си взема отпуската, пристигнах тук да го видя. По-рано въобще не е напускал Канзас. — Тя млъкна за миг. — Няма ли да си водите бележки?
Аз изсумтях.
— Мислех, че детективите винаги си водят бележки в малки тефтерчета.
— Шегите аз ще ги пускам. Вие разказвайте. Значи дойдохте тук да си карате отпуската. Е и?
— Писах на Орин, че пристигам, но не получих отговор. После му телеграфирах от Солт Лейк Сити, а той пак не ми отговори. Какво друго ми оставаше, освен да отида в квартирата му. Ако знаете колко е далеч. Взех автобус. Адресът е в Бей Сити, Айдахо Стрийт номер четиристотин четирийсет и девет.
Млъкна отново, повтори адреса, но аз пак не го записах. Седях, разглеждах очилата й, гладката кестенява коса, ужасната шапчица, нелакираните нокти, устата без следа от червило, връхчето на езика, което се показваше между бледите устни.
— Може би не познавате Бей Сити, мистър Марлоу.
— Ха! Едно знам за Бей Сити — че след всяко отиване там имам нужда от нова глава. Искате ли да доразкажа историята ви?
— Мооля?
Очите й така се ококориха зад очилата, че заприличаха на рибешки.
— Преместил се е. А вие не знаете къде. Страхувате се, че води греховен живот в луксозен апартамент на върха на Риджънси Тауърс с някоя мацка с дълго палто от норка и екзотичен парфюм.
— Но моля ви!
— Да не би да се изразявам вулгарно?
— Моля ви, мистър Марлоу. Нищо такова не си мисля за Орин. Ако пък той ви чуе, ще съжалите за думите си. Понякога е много лош. Сигурна съм обаче, че нещо се е случило. Квартирата му е в евтин пансион, а управителят никак не ми хареса. Ужасен човек. Каза, че Орин се бил изнесъл преди две седмици, но не знаел къде, нито се интересувал и имал нужда само от яка глътка джин. Не разбирам защо Орин изобщо е отишъл Да живее на такова място.
— Глътка джин ли казахте? Тя пламна.
— Управителят така се изрази. Аз само предавам думите му.
— Добре. Продължавайте.
— Ами обадих се в службата му. В „Кал-Уестърн“, вече ви казах. Отговориха ми, че са го съкратили, като много други, и повече нищо не знаели. Оттам отидох да проверя в пощата дали не е съобщил новия си адрес. Не можели да ми дадат такива сведения. Не било законно. Обясних за какво става дума и чиновникът ми рече: добре, щом съм му сестра, щял да провери. Върна се и ми отговори, че не е оставил новия си адрес. Тогава вече започнах да се безпокоя. Може да му се е случило нещо лошо.
— Не ви ли хрумна да проверите в полицията?
— Никога не бих се осмелила. Орин няма да ми прости. Той е толкова сприхав, дори когато няма защо. Нашето семейство… — Момичето се поколеба, а в дъното на очите й зърнах нещо, което тя се опитваше да скрие. — Семейството ни не е такова, че…
— Слушайте — започнах уморено. — Не казвам, че е задигнал нечий портфейл Може да го е блъснала кола и да не помни нищо или да е толкова тежко ранен, че да не е в състояние да говори…
Спокойният й поглед ми даде да разбера, че никак не ми се възхищава.
— В такъв случай щяха да ни известят. В джобовете винаги има документи за самоличност.
— Понякога има само джобове.
— Да не би да се опитвате да ме изплашите, мистър Марлоу?
— Ако е така, не жъна голям успех. Според вас какво се е случило?
Тя допря тънко пръстче до устните си и много леко го докосна с върха на езика.
— Ако знаех, нямаше да дойда при вас. Колко ще ми вземете, за да го издирите?
Дълго мълчах, преди да попитам:
— Искате да сторя това сам, без да съобщаваме никъде?
— Да, никъде.
— Ъхъ. Ами зависи. Казах вече каква е тарифата ми.
Тя сплете пръсти на ръба на бюрото и здраво ги стисна. Никога не бях виждал по-безсмислени жестове от нейните.
— Мислех си, че като сте детектив, веднага ще го намерите. В никакъв случай не мога да си позволя повече от двайсет долара. Трябва да се храня, да плащам хотел, да си купя билет за връщане, а знаете колко са скъпи хотелите и храната във влака…
— Къде сте отседнали?
— Аз… такова… предпочитам да не ви кажа, ако нямате нищо против.
— Защо?
— Ами така. Много ме е страх от Орин, защото, като се ядоса… Пък и винаги мога да ви се обадя по телефона, нали?
— Ъхъ. И все пак, мис Куест, като оставим настрана яростта на Орин, от какво ви е страх?
Лулата ми бе загаснала. Поднесох клечка кибрит към огнището, без да откъсвам поглед от нея.
— Пушенето на лула не е ли много лош навик?