— Ама недейте така, мистър. Моля ви. Аз идвам с такова примамливо предложение…
— Млък! — Отпуснах се полека в стола. Лицето ми пламтеше. Едва изговарях думите. Чувствувах се като пиян. Казах бавно, защото езикът ми трудно се превърташе: — Един приятел ми разказа какво се случило с негов познат, на когото скроили същия номер. Седял си зад бюрото както аз сега. И имал пистолет — също като мен. Отсреща му били двама, както сте вие с Алфред. Човекът на моето място побеснял от яд. Не можел да се сдържи. Разтреперал се. Дума не бил в състояние да отрони. Само стискал пистолета. И както си мълчал, стрелял два пъти под бюрото, точно където е шкембето ви.
Едрият стана жълтозелен и взе да се надига. Ала промени намерението си. Извади носна кърпа в непоносима за зрението разцветка и попи лицето си.
— Гледали сте го на кино — рече.
— Така е. Но режисьорът ми каза откъде е заимствувал идеята. Това обаче го нямаше във филма. — Сложих лугера на бюрото пред себе си и продължих с по-естествен глас: — Трябва да внимавате с огнестрелното оръжие, мистър Тоуд. Изглежда, нямате представа колко може да се впрегне човек, комуто щракат в лицето с военен пистолет четирийсет и пети калибър — особено ако не знае, че не е зареден. Доста се притесних в един момент. От сутринта не съм си бил морфин.
Той ме заоглежда проницателно с присвити очи. Наркоманчето стана, отиде при друг стол, обърна го с крак, седна и облегна мазната си коса на стената. Носът и ръцете му все така потръпваха.
— Аз пък бях чувал, че сте доста корав тип — бавно произнесе Тоуд, като продължаваше да ме гледа зорко, със студени очи.
— Неправилно са ви осведомили. Много съм чувствителен. От нищо се разтрепервам.
— Ъхъ. Ясно. — И ме зяпа известно време, без да каже нищо. — Може би сбъркахме с подхода си. Ще ми позволите ли да бръкна в джоба си? Не нося пистолет.
— Бъркайте. Ще ми доставите невъобразимо удоволствие, ако се опитате да измъкнете оръжие.
Той се намръщи, после много бавно извади портфейл от свинска кожа, а от него — хрускава нова стодоларова банкнота. Сложи я на ръба на стъклото, което покрива бюрото ми, изтегли втора, досущ като първата, после една по една още три. Нареди ги старателно, като срещна краищата им. Алфред пусна предните крака на стола да тупнат на пода и зяпна банкнотите с отворена уста.
— Пет стотака — рече дебелият. Затвори портфейла и го прибра в джоба си. Наблюдавах зорко всяко негово движение. — За нищо — само да не си пъхате носа, където не ви е работа.
Аз го гледах.
— Никого не търсите — продължи той, — никого не сте намерили. Нямате време да приемате нови поръчения. Нищо не сте чули, нищо не сте видели. Чистичък сте. Колкото пет стотака. Нали така?
В кабинета ми настана пълна тишина, като изключим подсмърчането на Алфред. Едрият извърна леко глава.
— Тихо, Алфред. Ще ти бия една инжекция, щом си тръгнем. Опитай да се държиш прилично.
И пак засмука разранената си ръка.
— Едва ли му е много трудно, ако взема пример от вас — обадих се аз.
— Що не се гръмнеш? — рече Алфред.
— Много му е ограничен речникът — поясни дебелият. — Много. Е, приятел, стана ли ясно? — посочи парите. Аз опипах с пръст дръжката на лугера. Мъжът се наклони леко напред. — Успокойте се, стига вече. Работата е много проста. Това е аванс. За да го спечелите, не трябва нищо да правите. Нищо. И ако продължите да не вършите нищо известно време, ще получите още толкова. Просто, нали?
— А за кого няма да работя?
— За мен. За Джоузеф Тоуд.
— С какви далавери се занимавате?
— Бизнесмен съм — бихте могли така да ме наречете.
— А още как бих могъл да ви нарека? Като изключим онова, което ми идва на ума?
— Ами човек, желаещ да помогне на друг, който не иска да причини неприятности на трети.
— И как се казва тази прелестна личност?
Джоузеф Тоуд събра петте банкноти на едно място, старателно подравни краищата им и ги побутна към мен.
— Просто човек, който предпочита да пролива пари вместо кръв. Но ако се наложи, и кръв ще пролее.
— А той как е с шишовете за лед? Защото вече видях колко го бива с пищовите.
Дебелият подъвка долната си устна, после я издърпа с два пръста и подъвка вътрешната страна — също като преживяща крава.
— Не става дума за шишове — каза най-сетне, — а само за това, че може да стъпите накриво и много да загазите. А от друга страна, ако изобщо никъде не стъпвате, всичко ще бъде наред и ще потекат парички.
— Кое е русото маце? — попитах.
Той се позамисли, после кимна с глава и въздъхна.
— Изглежда, сте нагазили много надълбоко. Вече може да е късно да преговаряме. — След малко обаче се наклони напред и добави кротко: Дадено. Ще питам шефа до каква степен е готов да изплува на повърхността. Може пък да свършим работа в края на краищата. Нека нещата останат непроменени до следващото ми обаждане. Съгласен ли сте?