Кратка пауза. Във всеки случай тя постигна нещо — продължих да разговарям с нея. Не й затворих телефона. Не можех да не й призная заслугите.
— Бях му писала къде ще бъда — каза най-сетне.
— Ъхъ. Само че не е получил писмото, защото се е изнесъл, без да остави адрес, на който да му препращат пощата. Забравихте ли? Опитайте пак, когато не съм толкоз изморен. Лека нощ, мис Куест. И вече няма защо да ми съобщавате къде сте отседнали. Спирам да работя за вас.
— Добре, мистър Марлоу. Тогава ще се обадя в полицията. Съмнявам се обаче, че това ще ви допадне. Дори никак.
— Защо?
— Защото става дума за убийство, мистър Марлоу, а тази дума е ужасно грозна, не мислите ли?
— Я се качете. Ще ви изчакам.
И затворих. Извадих бутилката уиски. Движенията, с които си налях и после изсипах чашата в гърлото си, не бяха никак мудни.
Глава 15
Този път влезе доста пъргаво. Крачките й бяха ситни, забързани и изпълнени с решителност. На устните й трептеше едва доловима самодоволна усмивка. Остави чантата си на пода с категоричен жест, настани се в креслото за клиенти и продължи да се усмихва.
— Много мило, че ме изчакахте. При това съм сигурна, че още не сте вечеряли.
— Нищо подобно. Вечерях. А сега пия уиски. Вие никак не одобрявате пиенето на уиски, ако не греша?
— Прав сте, не го одобрявам.
— Чудно. Все се боях да не сте си променили становището.
Взех шишето и си налях още една доза. Отпих, като й се хилех цинично над ръба на чашата.
— Ако продължавате в този дух, няма да сте в състояние да ме изслушате — изрепчи се тя.
— Като казахте убийство, та се сетих — познавам ли убития? Защото, доколкото виждам, вие сте все още жива.
— Грубиянството ви е напълно излишно. Аз не съм виновна. Вие се усъмнихте в думите ми и трябваше по някакъв начин да ви убедя. Орин наистина ми се обади. Отказа обаче да ми съобщи къде се намира и какво прави. Не знам защо.
— Защото иска сама да го откриете. Калява характера ви.
— Не е смешно. Дори не е остроумно.
— Но не можете да отречете, че е злобничко. Кой е убитият? Или може би това също е тайна?
Тя си поигра с дръжката на чантата — не за да прикрие смущението си, тъй като изобщо не бе смутена. Но това бе достатъчен повод за мен да отпия пак от чашата.
— Онзи отвратителен управител, за когото ви говорих — той е убит. Мистър… мистър… забравих му името.
— Хайде и двамата да го забравим. Поне веднъж да бъдем солидарни. — Прибрах бутилката в чекмеджето и станах. — Виж какво, Орфамей. Не те питам как си разбрала всичко това. Или по-скоро как Орин е научил за убийството. Нито дали изобщо знае за него. Нали си го открила? От мен това се искаше. По-точно той те е открил, което е едно и също.
— Не е едно и също! — възкликна тя. — Всъщност не знам къде е. Той отказа да ми съобщи.
— Е, ако новото му жилище прилича на предишното, не го виня.
Тя сви устни в знак на решително неодобрение.
— Всъщност Орин не пожела нищо да ми каже.
— Какво има да се говори за разни дреболии като убийства.
Момичето се изсмя жизнерадостно.
— Казах го само за да ви сплаша. Всъщност никой не е убит, мистър Марлоу. Разговаряхте така студено с мен, като чужд. А аз исках още малко да ми помогнете. Затова… просто си го измислих.
Поех дълбоко въздух, повторих операцията няколко пъти и заразглеждах ръцете си. Бавно изопнах пръсти. Сетне се изправих. Нищо не казах.
— Много ли ми се сърдите? — боязливо попита Орфамей, като чертаеше кръгче по бюрото.
— Би трябвало да ти ударя един шамар. И престани да ми се правиш на вода ненапита. Защото тогава може да не те ударя по лицето.
Дъхът й рязко секна.
— Как… как смеете!
— Вече съм чувал тази реплика. Прекалено често я използуват. Затваряй си устата и върви по дяволите! Да не си въобразяваш, че ми е много приятно да се плаша до смърт? Ах, да — да не забравя. — Отворих чекмеджето, като за малко да го изтръгна, извадих двайсетте долара и ги хвърлих пред нея. — Вземи си парите. Направи дарение на някоя болница или научна лаборатория. Притеснявам се, когато държа толкова пари у себе си.
Ръката й машинално посегна да ги вземе. Очите зад цайсите бяха кръгли, учудени.
— Божичко! — Вдигна чантата си с достойнство. — Вярвайте ми, не знаех, че сте толкова плашлив. Мислех ви за по-юначен.
— Само се правя на такъв — изръмжах и заобиколих бюрото. Тя се облегна назад, по-далеч от мен. — Юнак съм само с момиченца като теб, дето още нямат маникюр. Иначе по душа съм пихтия.
Хванах я за ръката и с рязко движение я изправих на крака. Тя отметна назад глава. Разтвори устни. Днес бях неотразим с жените.