Завих на кръстовището и потеглих обратно към Лос Анджелис. Качих се в кантората да прегледам пощата и да заключа в олющения, видял по-добри времена зелен сейф плячката от фотоателието — с изключение на една снимка. Седнах, зад бюрото и се заех да я разглеждам под луна. Качеството й беше много добро, всички подробности се виждаха ясно. На масата пред слабия мургав безизразен мъж лежеше вечерен вестник — „Нюз Кроникъл“. Четеше се дори заглавието с едри букви: на първа страница: „БОКСЬОР ПОЛУ-ТЕЖКА КАТЕГОРИЯ УМИРА ОТ ТРАВМИ, ПОЛУЧЕНИ НА РИНГА“. Само обедно или вечерно спортно издание би поместило на първа страница такова заглавие. Придърпах телефона, но той звънна, преди да сваля слушалката.
— Ти ли си, Марлоу? Кристи Френч на телефона. Нещо ново тази заран?
— Ако телеграфът ти работи няма какво мен да питаш. Четох един вестник от Бей Сити.
— Да, и ние научихме — небрежно подхвърли полицаят. — Май трябва да е същият убиец, не мислиш ли? И инициалите, и описанието, и методът на убийството, и времето — всичко съвпада. Моля се на господа бандата на Моу Стейн да не е възобновила действията си.
— Ако е така, значи са сменили техниката си. Снощи четох за тях. Винаги са мушкали жертвите си многократно. Единият от убитите имал над сто рани.
— Човек се учи — уклончиво издума Френч, сякаш не му се говореше на тази тема. — Всъщност аз ти се обадих във връзка с Флак. Да си го виждал от вчера следобед?
— Не.
— Духнал е. Не се явил на работа. От хотела се обадили на хазайката му. Снощи си стегнал багажа и напуснал в неизвестна посока.
— Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
— Не ти ли се видя малко странно, че нашият труп имаше само четиринайсет долара в джоба си?
— Видя ми се, как да не ми се видя. Но ти сам отговори на този въпрос.
— Знам, ама аз просто си приказвах. Сега вече съм на друго мнение. Флак или е бил уплашен, или е докопал отнякъде пари. Може да е видял нещо, което не е споделил с нас, а после са му платили да си мълчи. Или пък е задигнал парите на мъртвеца, като е оставил само четиринайсет долара, за да не изглежда подозрително.
— И едното, и другото ми се струва вероятно. А може да са и двете. Онзи, който е претършувал стаята, не е търсил пари.
— Защо мислиш така?
— Защото, когато ми се обади доктор Хамбълтън, аз му препоръчах сейфа на хотела, но той отхвърли предложението ми.
— Такъв като него от всяко положение не би те наел, за да му пазиш парите. Изобщо не би ти се доверил. Искал е да го охраняваш или да му станеш съдружник… А може просто да е имал нужда от куриер.
— В такъв случай, съжалявам. Съобщих ви всичко, което ми каза, дума по дума.
— Щом си го заварил мъртъв — продължи Френч някак си прекалено небрежно и провлачено, — не виждам защо е трябвало да му даваш визитната си картичка.
Стиснах здраво слушалката и светкавично върнах мислите си назад към разговора ми с Хикс в пансиона на Айдахо Стрийт. Видях го как държи с два пръста визитката и чете какво пише. Видях и себе си — как я грабвам от ръката му, преди да я прибере. Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах.
— Няма такова нещо — отговорих. — И престани с тези опити да ми изкараш ума.
— Да, ама не те лъжа, приятел. Визитката ти беше в малкото джобче на панталоните му, сгъната на две. Затова не сме я видели първия път.
— Дадох една на Флак — казах със сковани устни. Настъпи тишина. Дочувах смътни гласове, тракане на пишеща машина. Накрая Френч изрече сухо:
— Може да е така. До скоро виждане. И рязко затвори.
Аз пък бавно оставих слушалката и разтворих схванатите си пръсти. Загледах се в снимката. Разбрах само, че двама души, единият от които познавах, са обядвали в „Танцьорите“. От вестника научавах, или по-скоро щях да науча, кога е станало това.
Позвъних в „Нюз Кроникъл“ и помолих да ме свържат със спортната редакция. След четири минути записвах в един бележник: „Ричи Бело, популярен млад боксьор в полутежка категория, починал в болницата малко преди полунощ на 19-и февруари от травми, получени предишната вечер на ринга по време на мач на стадион «Холивуд Лийджън». Обедният спортен брой на «Нюз Кроникъл» на 20-и февруари бил посветен на това събитие.“
Набрах още веднъж същия номер и помолих да ме свържат с Кени Хейст в стаята на репортерите. Едно време Кени пишеше за углавните престъпления и го познавах от години. Побъбрихме известно време, после попитах:
— Кой писа за убийството на Моу Стейн Слънчицето във вашия вестник?
— Тод Бароу. Сега обаче работи в „Поуст-Диспач“, Защо питаш?
— Бих искал да науча някои подробности, ако има такива.