Той обеща да даде заявка в архива за досието и да ми се обади. Изпълни обещанието си след десет минути.
— Бил прострелян два пъти, в главата, в собствената си кола, на две преки от Шато Берси, на авеню Франклин. Около единайсет часа и петнайсет минути вечерта.
— Датата не беше ли двайсети февруари?
— Чакай да видя… Да, точно така. Никакви свидетели, никой не е арестуван, като изключим обичайната полицейска колекция от агенти по залагането, безработни боксови менажери и други професионални заподозрени. Защо се интересуваш?
— Май че един негов приятел е бил по същото време в града?
— Тук не пише за това. Как се казва?
— Мойър Ревльото. Познат полицай ми каза, че някакъв холивудски богаташ бил арестуван и освободен поради липса на доказателства.
— Един момент… Като че ли си спомням нещо… Казва се Стийлгрейв и е собственик на „Танцьорите“. Подозират го, че е професионален комарджия и какво ли не още. Приятен човечец, познавам го. Цялата работа беше пълен провал.
— Как така?
— Ами някакъв умник се обадил анонимно в полицията, че той е Мойър Ревльото, и десет дни го държали в пандиза и чакали потвърждение от Кливланд. Кливланд обаче нищо не потвърдил. Но това няма връзка с убийството на Стейн. Стийлгрейв през цялата тази седмица бил зад решетките. Твоят познат полицай е чел евтини криминални списания.
— Те друго не четат. Затова и езикът им е на съответното равнище. Много ти благодаря, Кени.
Сбогувахме се, затворих, облегнах се назад и се загледах в снимката. След малко извадих ножичка, изрязах мястото със сгънатия вестник, пъхнах двете парчета в различни пликове и ги прибрах в джоба си заедно с листчето от бележника.
Набрах номера на Мейвис Уелд. След няколко сигнала се обади женски глас. Беше хладен, официален и не можех да преценя дали ми е познат. При това каза само: „Ало?“
— Обажда се Филип Марлоу. Вкъщи ли е мис Уелд?
— Мис Уелд ще се прибере късно вечерта. Да й предам ли нещо?
— Много е важно. Къде мога да я намеря?
— Съжалявам, но нищо не мога да ви кажа.
— Дали нейният импресарио знае?
— Възможно е.
— Сигурна ли сте, че вие не сте мис Уелд?
— Мис Уелд не е у дома. И затвори.
Поседях, замислен над гласа й. Първо реших, че е тя, после — че не е. Колкото повече мислех, толкова по-несигурен ставах. Слязох на паркинга и изкарах колата.
Глава 17
На терасата на „Танцьорите“ няколко подранили клиенти се канеха да започнат пиенето. Сенникът пред остъклената зала на втория етаж беше опънат. Подминах плавната извивка на пътя, който се спуска към Стрип, и спрях срещу двуетажно квадратно здание от яркочервени тухли с малки бели еркерни прозорци, покрита веранда с гръцки колони и старинна оловна брава с топка, поне доколкото можех да видя от тази страна на улицата. Върху стъклото на полукръглото прозорче над вратата с черни, строго стилизирани букви бе изписано името Шеридан Балу. Заключих колата, прекосих улицата и застанах пред вратата. Беше бяла, висока и широка, а през ключалката спокойно можеше да се промуши мишка. Всъщност тя беше декоративна, истинският заключващ механизъм беше скрит вътре. Посегнах към чукалото, но и за него бяха помислили. Беше неподвижно и не ставаше за чукане.
Потупах една от стройните бели колони и влязох направо в приемната, която заемаше цялата предна част на къщата. Обзаведена бе с тъмни мебели, на вид старинни; имаше множество кресла и канапета, тапицирани с материя на баклавички, която приличаше на кретон. Пердетата бяха дантелени, а сандъчетата пред прозорците — облечени в същия кретон като мебелите. Имаше килим на цветя и много хора, които чакаха да бъдат приети от мистър Шеридан Балу.
Някои бяха весели, жизнерадостни и изпълнени с надежда. Други, изглежда, бяха прекарали тук последните няколко дена. В ъгъла дребна млада негърка подсмърчаше в носната си кърпичка. Никой не й обръщаше внимание. Преди компанията да съобрази, че нищо не купувам и не работя тук, бяха ми поднесени няколко профила под изгоден ъгъл — за профилите, разбира се.
Зад стилно бюро седеше червенокоса дама с опасен вид и говореше по бял телефон. Приближих се до нея и тя ме надупчи е две леденосини сачми, които в нейния случай минаваха за очи, а после се загледа в корниза.
— Не — каза в слушалката. — Не. Съжалявам. Мисля, че е излишно. Засега е твърде зает.
Затвори, отметна нещо в списъка пред себе си и отново впери в мен стоманен поглед.
— Добро утро. Бих искал да се срещна е мистър Балу.
И сложих на бюрото една от визитките си. Тя я пое за ъгълчето и й се усмихна.
— Днес ли? — попита любезно. — Или през седмицата?