Спуснахме се по три покрити с мокет стъпала в кабинет, на който му липсваше само плувният басейн. Беше висок за два етажа, опасан от претоварен от библиотечни шкафове балкон. В единия ъгъл имаше концертен роял „Стайнуей“, множество мебели от стъкло и светло дърво, писалище колкото тенискорт, столове, кушетки, маси и мъж, изтегнат върху една от кушетките, без сако, с разкопчана риза и шалче „Шарве“, което можеш да разпознаеш със завързани очи в тъмното само по мъркането на коприната. Върху очите и челото му бе метната бяла кърпа и гъвкава блондинка изстискваше втора в сребърна купа с вода и лед, поставена върху масичка до кушетката.
Мъжът бе едър, добре сложен, с тъмна къдрава коса и волево загоряло лице от кърпата надолу. Едната му ръка бе отпусната върху мокета, с цигара между двата пръста, от която се виеше тъничка струйка дим.
Блондинката сръчно смени кърпата. Мъжът изстена.
— Ето го момчето, Шери — обади се Спинк. — Казва се Марлоу.
Втори стон.
— Какво иска?
— Не ще да каже.
— Тогава за какво ми го мъкнеш? Уморен съм.
— Знаеш, Шери, че понякога се налага.
— Как беше красивото му име?
— Сега вече можеш да кажеш какво искаш — обърна се Спинк към мен. — И ако обичаш, по-бързичко, Марлоу.
Аз мълчах.
След малко легналият бавно вдигна ръката с цигарата. Немощно налапа филтъра и морно си дръпна като упадъчен аристократ, плесенясващ в порутен замък.
— На теб говоря, приятел — рязко повиши тон Спинк. Блондинката отново смени кърпата, без да гледа никого. Мълчанието тегнеше над стаята, парещо като цигарения пушек. — Хайде, мутро. Темпо!
Извадих една от моите „Кемълс“, запалих, придърпах стол и седнах. Протегнах ръка и я заразглеждах. Палецът ми потрепваше нервно.
Спинк яростно наруши заниманието ми:
— Ей ти, Шери не разполага с цял ден!
— Че какво ще прави през останалата част на деня? — чух гласа си. — Ще лежи върху копринена кушетка и ще гледа как му боядисват ноктите на краката с бронзов лак?
Блондинката рязко се обърна и ме загледа. Ченето на Спинк увисна. Очите му замигаха. Легналият хвана ъгълчето на кърпата, закрила очите му. Повдигна го колкото да ме изгледа с едно тюленовокафяво око. След което кърпата отново бавно се отпусна на мястото си.
— Тук не е позволено да се говори така! — грубо ме скастри Спинк.
Аз станах.
— Забравих да си донеса молитвеника. Едва сега научих, че дядо господ работел като комисионер.
Около една минута цари пълно мълчание. Блондинката отново смени кърпата. Легналият издума:
— Измитайте се, милички. Да остане само новият. Спинк ме изпепели с поглед, пълен с омраза. Блондинката напусна безмълвно.
— Дали не е по-добре да го изхвърля със задника напред? — попита Спинк.
Измореният глас изрече изпод кърпата:
— Толкоз дълго разсъждавах над този проблем, че той спря да ме интересува. Изчезвай.
— Окей, шефе.
И Спинк неохотно се оттегли. Спря за миг при вратата, изпепели ме отново и излезе.
Лежащият се ослуша да чуе затварянето, след което попита:
— Колко?
— Не става за продаване.
Той избута кърпата от лицето си, захвърли я и бавно се изправи до седнало положение. Свали на килима меките си обувки — ръчна изработка — и прекара ръка през челото. Видът му бе уморен, но не от разгулен живот. Извади отнякъде нова цигара, запали и мрачно се взря през дима в пода.
— Продължавайте — рече.
— Излишно беше да ми излизате с обичайния си номер. Но вероятно сте достатъчно умен, за да прецените, че има неща, за които не можете да сте сигурен, че наистина са купени.
Балу вдигна снимката, която Спинк бе поставил върху ниската масичка до кушетката. Протегна я морно към мен.
— Сигурно изрязаната част е ключовата ви реплика.
Извадих плика от джоба си и му подадох изрязаното ъгълче, като наблюдавах как го нагласява на мястото му.
— Заглавието се чете с лупа — поясних.
— На бюрото ми има… ако обичате. Отидох да му я донеса.
— Свикнали сте да ви обслужват, нали, мистър Балу?
— За което си плащам. — Прочете заглавието и въздъхна. — Доколкото си спомням, бях на този мач. Трябва по-добре да се грижат за тези момчета.
— Както вие се грижите за клиентите си.
Той остави лупата, облегна се назад и ме загледа втренчено с хладни, необезпокоени очи.
— Мъжът е собственикът на „Танцьорите“. Казва се Стийлгрейв. А момичето е моя клиентка, разбира се. — Махна неопределено към един стол. Аз седнах. — Колко възнамерявахте да поискате, мистър Марлоу?
— За кое?
— За всички снимки плюс негатива. Както му е редът.
— Десет бона — отговорих, без да откъсвам очи от устата му. Тя се усмихна доста любезно.