— В такъв случай ми дължите повече обяснения, не мислите ли? Защото това тук са двама души, които обядват в ресторант. Едва ли е пагубно за реномето на моята клиентка. Предполагам, че именно това сте имали предвид.
Усмихнах се широко.
— Нищо не можете да купите, мистър Балу. От негатива може да се извади снимка, а от нея — нов негатив. Ако това, което държите, е доказателство за нещо, никога няма да сте сигурен, че сте го ликвидирали.
— За изнудвач не рекламираш добре стоката си — все така усмихнат рече Балу.
— Винаги съм недоумявал защо хората се поддават на изнудвачите и им плащат. С това нищо не купуват. И въпреки това им плащат, понякога нееднократно. А в крайна сметка всичко започва отначало.
— Страхът за днешния ден — поясни той — винаги е по-силен от страха за утрешния. Фактът, че частта е по-голяма от цялото, е основен компонент на драматичното чувство. Ако видите на екрана как нещо ужасно заплашва ослепителна красавица, вие се страхувате за нея с емоционалната част на мозъка. Въпреки това разумът ви знае, че тя е само актриса и нищо лошо не може да й се случи. Ако напрежението и заплахата не побеждаваха здравия разум, драмата нямаше да съществува.
— Сигурно сте прав — съгласих се аз и изпуснах дим от моята „Кемъл“.
Очите му се присвиха.
— А що се отнася до това, че няма да получа стоката дори ако заплатя значителна сума, ще уредя да се погрижат за вас. Ще ви смелят на кайма. А като излезете от болницата, може и да ви арестуват, ако настроението ви е агресивно.
— Вече ми се е случвало. Като частен детектив много добре знам какво имате предвид. Защо изобщо разговаряте с мен?
Балу се засмя. Дълбок, приятен, непринуден смях.
— Та аз съм импресарио, синко. Склонен съм да мисля, че търговците крият нещо в резерва. Но хайде да не разговаряме за десет бона. Тя няма толкоз пари. Засега печели един бон на седмица. Признавам обаче, че е на косъм от големите пари.
— Това ще пререже косъма — кимнах към фотографията. — Нито големи пари, нито плувни басейни с подводно осветление, нито визонени палта, нито изписано с неонови светлини име — нищо. Всичко ще бъде издухано от вятъра като прашец.
Той се изсмя презрително.
— Значи нямате нищо против да я покажа на ченгетата в участъка? — попитах.
Той спря да се смее. Очите му пак се присвиха.
— Че какво им влиза в работата? — попита тихо. Аз станах.
— Май няма да стигнем доникъде, мистър Балу. Пък сте и много зает. Ще си тръгвам.
Той стана от кушетката и се протегна. С целите си метър и осемдесет и пет. Много хубав мъж. Приближи се и застана съвсем близо до мен. Тюленовокафявите му очи бяха със златисти точици.
— Я да видим кой сте.
Аз пуснах портфейла си в ръката му. Той прочете фотокопието на разрешителното ми, извади още туй-онуй и хвърли по едно око. После ми върна всичко.
— И какво ще се случи, ако наистина покажете снимката на полицията?
— Преди това ще трябва да я свържа с делото, по което се трудят — нещо, станало вчера следобед в хотел „Ван Найс“. А допирната точка е момичето. То отказа да разговаря с мен, поради което сега разговарям с вас.
— Да, тя ми каза снощи — въздъхна Балу.
— Какво именно?
— Частен детектив на име Марлоу се опитал да я изнуди да го наеме под предлог, че я видели в някакъв хотел в неподходяща близост с мястото, където било извършено убийство.
— Колко близко?
— Не ми каза.
— Не вярвам.
Той отиде до висока цилиндрична ваза в ъгъла, пълна с бастуни, извади един къс, тънък, бамбуков и започна да се разхожда по килима, като ловко го въртеше покрай десния си крак.
Отново седнах, загасих цигарата и си поех дълбоко въздух.
— Това може да се случи само в Холивуд — изръмжах.
Той чевръсто се обърна кръгом и ме изгледа.
— Кое?
— Ами напълно нормален на вид мъж да се разхожда напред-назад из къщата си с походка на лондонско конте и с бастунче в ръка.
Балу кимна.
— Заразих се от един продуцент в „Метро Голдуин Майер“. Обаятелен мъж. Поне така твърдят. — Спря и насочи бастунчето към мен. — А вие, Марлоу, сте ми ужасно забавен. Честна дума. Толкова сте прозрачен. Опитвате, се да ме използувате като лопата, за да се изгребете от кашата, в която сте се накиснали.
— Има нещо такова. Но моята каша е нищо в сравнение с онази, в която клиентката ви щеше да нагази с двата крака, ако аз не се бях натопил в моята.
Той остана неподвижен за момент. Сетне метна бастунчето на една страна, отиде до барчето и разтвори крилата на шкафа. Наля нещо в две тумбести чаши и ми донесе едната. Върна се да вземе своята и пак седна на кушетката.