Станах с празната си чаша и отидох да я оставя върху бюрото. Докато се навеждах, чух леко бръмчене. Заобиколих и рязко издърпах едно чекмедже, при което излезе жичен магнетофон, прикрепен върху специално приспособление. Моторчето се въртеше и тънката стоманена нишка се придвижваше плавно от едната макара към другата. Погледнах Балу.
— Ако желаете, можете да го спрете и да вземете записа — каза той. — Не бива да ме вините за това, че го използувах.
Натиснах копчето за превъртяване, жицата смени посоката и набра постепенно такава скорост, че престанах да я виждам. Шумът беше нежен, много висок, като от две маргаритки, които се боричкат за парче коприна. Жицата се измъкна и машината спря. Свалих бобината и я пуснах в джоба си.
— Може да имате още един — рекох, — но ще поема този риск.
— Не сте ли прекалено самоуверен, Марлоу?
— Де да бях.
— Бихте ли натиснали копчето върху бюрото. Натиснах го. Черната стъклена врата се отвори и в стаята влезе мургаво момиче със стенографски бележник в ръка.
Балу започна да диктува, без да го погледне:
— Писмо до мистър Филип Марлоу, без адрес. Драги мистър Марлоу, настоящата импресарска агенция ви наема да разследвате опит за изнудване на един от нейните клиенти. Подробности за случая Ви бяха съобщени устно. Хонорарът ще бъде сто долара на ден, с аванс от петстотин долара, чието получаване можете да отбележите върху втория екземпляр на това писмо, И тъй нататък, и тям подобни. Това е всичко, Айлийн. Веднага, ако обичаш.
Съобщих адреса си на момичето и то излезе. Извадих бобината от джоба си и я върнах обратно в чекмеджето.
Балу кръстоса крака и започна да подмята нагоре-надолу добре излъсканата си обувка, без да откъсва поглед от нея. Прекара ръка през твърдата си тъмна коса.
— Един ден — каза — ще направя грешката, от която хората в моя бизнес най-много се страхуват. Ще срещна човек, на когото мога да имам доверие, и ще имам глупостта наистина да му се доверя. Това най-добре да остане у вас — подаде ми двете парчета на снимката.
След пет минути си тръгнах. Стъклената врата се отвори, когато бях на метър от нея. Минах покрай двете секретарки, по коридора, покрай отворената врата на Спинк. Отвътре не се чуваше никакъв звук, но долових аромата на пурата му. В приемната същите хора седяха в кретонените кресла. Мис Хелън Грейди ме дари със специалната си празнична усмивка. Мис Вейн също ме озари с трийсет и два зъба.
Бях прекарал цели четирийсет минути с шефа. Биех на очи като схема на акупунктурист.
Глава 19
Униформеният пазач на студията остави слушалката върху полукръглото си писалище в стъклената будка и записа нещо в бележник. Откъсна листчето и го промуши през половинсантиметровия процеп между стъклото и писалището. Гласът му, който стигна до мен през микрофона, монтиран в стъклената преграда, дрънчеше като метален.
— Вървете все направо, до края на коридора. Ще видите вътрешен двор с чешма. Там ще ви чака Джордж Уилсън.
— Благодаря. Стъклото устойчиво ли е на куршуми?
— Разбира се. Защо?
— Просто се питах. Не бях чувал някой да се е опитвал да проникне в света на киното с пистолет в ръка.
Чух кискане зад гърба си. Обърнах се и зърнах ухилено момиче с панталони и карамфил зад ухото.
— Ех, братко, де да можеше с пистолет… Отправих се към маслиненозелена врата без дръжка. Чу се бръмчене, бутнах я и тя се отвори. Пред мен се простираше коридор в същия зелен оттенък, с голи стени и врата в дъното. Капан за мишки. Ако стигнеш дотук и нещо се окаже не наред, все още не е късно да те върнат. Вратата в дъното издаде същия бръмчащ звук и щракна. Попитах се по какъв начин пазачът е разбрал, че вече съм до нея. Затова вдигнах очи и срещнах зоркия му поглед, отразен в поставеното под ъгъл огледало. Щом докоснах вратата, очите му изчезнаха. За всичко бяха помислили.
Навън под палещото обедно слънце в малкото, оградено от всички страни дворче буйно растяха цветя. Имаше покрити с плочи пътеки, шадраван в средата, мраморна пейка, а до нея — чешма. Възрастен, много елегантен мъж се бе изтегнал на мраморната седалка и наблюдаваше три светлокафяви боксера, които старателно изкореняваха чайните рози. Лицето му изразяваше напрегнато, ала същевременно умиротворено задоволство. Дори не ме погледна. Единият от боксерите, най-едрият, дотича до него и се изчишка върху пейката досами крака му. Мъжът се наведе и потупа покритата с къси косми глава на кучето.
— Вие ли сте мистър Уилсън? — попитах.