Вдигна разсеян поглед. Средно големият боксер също доприпка, подуши и последва примера на първия, на същото място.
— Уилсън ли? — Гласът му бе ленив, провлачен. — А, не. Не съм. Трябва ли да се казвам Уилсън?
— Извинете тогава.
Отидох до чешмата и пуснах струята да ме удари в лицето. Докато се бършех с носната си кърпа, най-малкото от кучетата тъкмо доопикаваше пейката.
Мъжът, който не се казваше Уилсън, рече с много обич:
— Винаги го вършат в строго определен един и същ ред. Направо ме захласват.
— Какво вършат?
— Пикаят. Явно е въпрос на старшинство. Спазват реда. Първо Мейзи. Тя е майката. После Мак. Тон е с една година по-голям от Джок. Винаги в този ред. Дори в кабинета ми.
— В кабинета ви? — попитах и едва ли някой някога е гледал по-тъпо, задавайки въпрос.
Мъжът вдигна побелелите си вежди, извади от устата си обикновена кафява пура, отхапа кранчето и го изплю в шадравана.
— Рибите няма да се зарадват — казах. Той ме изгледа отдолу нагоре.
— Аз отглеждам боксери. Рибите да вървят по дяволите.
С Холивуд не се спори, реших аз. Запалих цигара и седнах на пейката.
— Значи в кабинета ви. Е, човек се учи всеки ден.
— В ъгъла на бюрото ми. Редовно го препикават. Секретарките направо пощуряват. Мокрел се килимът. Какво им става на жените в днешно време? Аз пък хич не се притеснявам. Дори ми харесва. Ако обичаш кучета, дори ти е приятно да ги гледаш как пикаят.
Едното домъкна при краката му цъфнала бегония и я просна насред пътеката. Той я вдигна и я метна в шадраванчето.
— Градинарите сигурно ще си скубят косите — забеляза, докато сядаше отново. — А, по дяволите, като не им харесва, да си… — Той млъкна, за да изгледа стройната пощаджийка с жълти панталони, която нарочно се отклони от маршрута си, за да прекоси дворчето. Тя му хвърли един поглед и се отдалечи, а походката й бе същинска музика. — Знаете ли кое му е лошото на нашия бизнес?
— Никой не знае.
— Прекалено много секс. Нямам нищо против секса — където му е мястото и когато му е времето. Обаче тук при нас го стоварват с камиони. Газим в него до колене. Затъваме до гуша. Като мухи върху лепкава Хартия. — Той стана. — И мухите са много. Приятно ми беше, мистър…
— Марлоу. Боя се, че не ме познавате.
— Вече никого не познавам. Паметта ми изневерява. Прекалено много хора срещам. Казвам се Опънхеймър.
— Джулиъс Опънхеймър?
Той кимна.
— Точно така. Почерпете се пура. — И ми протегна една. Аз му посочих цигарата си. Той хвърли пурата в шадравана, после се намръщи. — Паметта ми изневерява — повтори. — Прахосах половин долар. Не биваше.
— Нали сте собственик на студията.
Той кимна разсеяно.
— Не трябваше да я изхвърлям. Ако спестите петдесет цента, какво ще имате?
— Петдесет цента — отвърнах, като се питах какво, по дяволите, ми разправя.
— Но не и в нашия бизнес. Тук, ако спестите половин долар, ще имате счетоводна работа за пет. — Млъкна и махна на боксерите. Те спряха да изкореняват — не видях какво точно — и го загледаха. — За вас остава да се грижите за финансите. А това е лесно. Хайде, деца, да се връщаме в бардака. — Въздъхна. — Хиляда и петстотин киносалона! — добави.
Изглежда, пак съм го зяпал глупаво. Той махна с ръка.
— Трябват ви само хиляда и петстотин киносалона. Това е къде-къде по-лесно от отглеждането на чистокръвни боксери. Киното е единственият бизнес в света, в който можете да вършите колкото си искате грешки и пак да печелите пари.
— И сигурно е единственият бизнес в света, в който кучетата безнаказано препикават бюрата.
— Достатъчно е да имате хиляда и петстотин киносалона.
— Това може да ме позатрудни.
— Да — съгласи се старецът с доволен вид. — Именно тук е трудното. — Погледна над изкосената морава към четириетажното здание, което ограждаше открития двор от едната страна. — Там има само кантори. Кракът ми не стъпва. Вечно сменят мебелите и обстановката. Призлява ми, като гледам с какви боклуци си тъпчат кабинетите. Най-скъпо струващият талант на този свят. Даваме им каквото пожелаят, колкото пари поискат. Откъде накъде? И аз не знам. По навик. Защото няма никакво значение какво вършат и по какъв начин го постигат. Дайте ми само хиляда и петстотин киносалона.
— Сигурно не бихте желали да ви цитирам, мистър Опънхеймър?
— Репортер ли сте?
— Не.
— Жалко. Бих изпитал удоволствие, ако отпечатат тази елементарна истина във вестниците. — Той млъкна, после изсумтя. — Само че никой няма да я публикува. Страх ги е. Хайде, деца!
Най-голямото се приближи и застана до крака му. Средният се забави за миг, колкото да погуби още една бегония, след което дотича и се нареди до Мейзи. Малкият Джок също се строи, но обзет от внезапно вдъхновение — вдигна крак към маншета на Опънхеймъровите панталони. Голямата небрежно го избута.