— Добре. Ще отида да видя каква е работата. Но и вие би трябвало да се досещате какво е станало. Брат ви попада в непознат голям град. Известно време печели добре. Вероятно повече, отколкото когато и да било през живота си. Запознава се с хора, каквито не е срещал преди. А и градът не е като Манхатън в Канзас — вярвайте ми, познавам Бей Сити много добре. Така че той къса с предишния начин на живот и не желае семейството му да научи за това. Но ще се оправи.
Тя ме гледа известно време, без да каже нищо, после поклати глава.
— Не. Орин не е такъв.
— Всички сме такива. Особено хора като Орин, прекарали целомъдрено живота си в малко провинциално градче с майка, която им върви по петите, и проповедник, който следи всяка тяхна стъпка. Тук той е самотен. Има пари. Иска да си купи малко сладост и светлина, но не от онази, която прониква през източния прозорец на църквата. Не че имам нещо против. Просто казвам, че му е писнало от всичко това. Прав ли съм?
Тя мълчаливо кимна е глава.
— Той се включва в играта, по не е запознат с правилата. И за това е нужен опит. Захванал се е с някоя пачавра, започнал е и да пие и сега има чувството, че е откраднал долните гащи на епископа. Човекът в края на краищата кара двайсет и деветата си година и ако му се търкаля в канавката, това си е лично негова работа. Като му мине, все ще намери кого да обвини за всичко.
— Крайно ще ми е неприятно, ако излезете прав, мистър Марлоу — бавно произнесе момичето. — Крайно ще ми е неприятно, ако майка…
— Стана дума за двайсет долара — прекъснах я аз.
Тя бе поразена.
— Сега ли трябва да ви платя?
— Какви са обичаите ви в Манхатън, щата Канзас?
— В Манхатън нямаме частни детективи. Само редовна полиция. Поне така мисля.
Тя зарови отново из дисагите, измъкна червено портмоне и извади отвътре няколко банкноти — грижливо сгънати, всяка поотделно. Три по пет и пет по един долар. Други като че ли не останаха. Държеше портмонето така, че да се уверя колко е празно. После разгъна банкнотите върху бюрото, нареди ги една върху друга и ги побутна към мен. Много бавно и тъжно, като че ли давеше любимото си коте.
— Ще ви дам разписка — рекох.
— Няма нужда, мистър Марлоу.
— Аз пък имам нужда. Щом като отказвате да ми дадете адреса си, искам нещо с вашия подпис.
— Защо?
— За да доказвам, че действувам от ваше име. — Извадих кочана с квитанциите, написах една и посочих къде да се подпише. Никак не й се искаше. След кратко колебание неохотно взе твърдия молив и написа с прилежен секретарски почерк: „Орфамей Куест“.
— Все така ли няма да получа адреса ви?
— Предпочитам да не го знаете.
— Тогава ще ми се обаждате — по всяко време. Домашния ми телефон също го има в указателя. Апартаменти Бристол, номер четиристотин двайсет и осем.
— Вероятността да ви посетя е твърде малка — хладно заяви мис Куест.
— Още не съм ви поканил. Ако желаете, обадете се към четири часа. Може да съм научил нещо. А може и да не съм.
Тя стана.
— Дано майка не ме упрекне — рече, като чоплеше устна с белезникав нокът. — За това, че съм дошла при вас.
— Много ви моля, престанете да споделяте с мен какво още не би допаднало на майка ви. Много ви моля.
— Как можете!
— И стига с това „как можете!“!
— Вие сте грубиянин!
— Всъщност не го мислите. Намирате ме за голям сладур. А вие сте очарователна малка лъжкиня. Надявам се, не допускате, че върша всичко това за двайсет долара, а?
Изгледа ме, без да мига, много хладно.
— Защо тогава? — Като не отговорих, додаде: — Защото навън е пролет?
Продължих да мълча. Тя се изчерви. После се изкикоти.
Нямах сърце да й кажа, че просто умирах от скука. А може би наистина пролетта бе виновна. Пък и в очите й имаше нещо доста по-възрастно от Манхатън, щата Канзас.
— Все пак сте много мил — тихо изрече Орфамей. Обърна се бързо и почти тичешком напусна стаята.
Стъпките й отекнаха ситно, остро, поклъвващо, сякаш майка й барабанеше с пръсти по масата, защото таткото се опитва да си издействува второ парче баница. А той вече няма пари. Нищо няма. Само си седи в люлеещия се стол отпред на верандата в Манхатън, щата Канзас, с празна лула в устата. Полюлява се бавно и спокойно, защото след сърдечен удар трябва да вършиш всичко бавно и спокойно. И да чакаш следващия. С празна лула в устата. Никакъв тютюн. Няма какво да правиш, освен да чакаш.
Сложих спечелените с пот на чело двайсет долара в един плик, написах името й и го пуснах в чекмеджето на бюрото. Не ми се тичаше из града с толкоз пари в джоба.
Глава 3
Може от години да познавате Бей Сити, без да сте попадали на Айдахо Стрийт. Може също така да познавате почти цялата Айдахо Стрийт, без да сте попадали на номер 449. Асфалтът отпред бе така натрошен, че уличното платно почти се бе върнало към първоначалното си прашно състояние. Изкорубената ограда на склад за дървен материал опасваше напукания тротоар на отсрещната страна. Ръждясали релси се вливаха някъде по средата на улицата във висока дървена порта, завързана с верига, която, изглежда, не бе отваряна поне двайсет години. Деца бяха издраскали с тебешир както портата, така и оградата.