Беше Кристи Френч.
— Ти ли си, Марлоу? Ела в управлението.
— Веднага ли?
— Ако може дори по-бързо. И затвори.
Измъкнах залепената снимка изпод попивателната и я прибрах в сейфа при другите. Сложих си шапката и затворих прозореца. Нямаше какво повече да чакам. Загледах се в зеленото връхче на секундарника на ръчния си часовник. Той обикаляше циферблата като амбулантен търговец. Часът беше четири и десет. Трябваше да се обади досега. Съблякох сакото си, разкопчах кобура и го заключих заедно с лугера в чекмеджето на бюрото. Полицаите много мразят да носиш оръжие на тяхна територия. Дори да имаш разрешително. Обичат да влезеш смирено, да мачкаш шапката си в ръце, да говориш тихо и учтиво, а в погледа ти нищо да не се чете.
Погледнах пак часовника. Ослушах се. Този следобед сградата се оказа много тиха. А когато съвсем заглъхне, ще се появи мадоната на тъмносивия парцал, ще търти крака по коридора и ще проверява затворени ли са вратите.
Облякох пак сакото, заключих междинната врата, изключих звънеца на входа и излязох в коридора. В този миг звънна телефонът. За малко да отнеса вратата от пантите. Гласът бе нейният, но дочух интонации, които по-рано липсваха. Хладен, уравновесен тон, нито монотонен, нито празен или безжизнен — дори не беше като на малко дете. Просто глас на момиче, което уж познавах, а всъщност чувах за пръв път. Преди да е казала и три думи, вече знаех защо.
— Обаждам ти се, защото така се разбрахме. Но няма какво да ми казваш. Бях там.
Държах слушалката с две ръце.
— Била си там. Добре. Е и?
— Взех… на заем една кола — продължи тя. — Паркирах отсреща. Автомобилите бяха толкова много, че нямаше как да ме забележиш. Близо до къщата има погребално бюро. Не те следях. Опитах се да тръгна след теб, когато излезе, но не познавам улиците и те изгубих. Затова се върнах там.
— Защо се върна?
— И аз не знам. Ти ми се стори особен, когато се появи от къщата. А може да съм имала предчувствие. Брат ми е все пак. С две думи, върнах се и натиснах звънеца. Никой не ми отвори и това също ми се видя странно. Може наистина да имам развито шесто чувство. Изведнъж нещо ми подсказа, че трябва да вляза вътре. Не знаех как, но просто трябваше.
— И с мен се е случвало.
Гласът беше моят, но някой бе използувал езика ми вместо шкурка.
— Тогава се обадих в полицията и казах, че съм чула изстрели. Веднага пристигнаха и един счупи прозореца, за да влезе вътре. После отвори на другите. След малко ме извикаха. Не ме пуснаха да си вървя. Трябваше всичко да им разкажа — кой е, какъв е, че съм ги излъгала за изстрелите, защото съм се бояла да не му се е случило нещо. И за теб им разказах, нямаше как.
— Нищо. Аз сам щях да им се обадя веднага след разговора си с теб.
— Неприятно ли се получи?
— Да.
— Ще те арестуват ли?
— И това е възможно.
— Оставил си го да лежи там на пода. Мъртъв. Предполагам, че не си можел да постъпиш по друг начин.
— Налагаше се. Това едва ли ще се хареса на полицията, но нямаше как. А на него вече всичко му беше безразлично.
— Вероятно си имал причини. Толкова си съобразителен. Винаги си намираш причини. Сигурно ще трябва да ги споделиш в участъка.
— Не е задължително.
— Ще ги кажеш, всичко ще си кажеш — рече гласът с нотка на задоволство, която не можах да си обясня. — Няма начин. Ще те принудят.
— Да не спорим. В моята работа най-важното е да защищаваш интересите на клиента. Случва се в този стремеж да прехвърлиш някои граници. Както в моя случай. Поставих се в уязвимо положение. Но не само заради теб.
— Зарязал си го на пода, мъртъв — повтори тя. — Затова никак не ме интересува какво ще ти направят. Ще бъда много доволна, ако те хвърлят в затвора. Сигурно ще посрещнеш новината ужасно мъжествено.
— Естествено. С весела усмивка на уста. Видя ли какво държеше брат ти в ръката си?
— В ръката му нямаше нищо.
— Искам да кажа — до нея.
— Нищо нямаше. Нищичко. Какво имаш предвид?
— Както и да е. Радвам се тогава. Е, дочуване. Отивам в полицейския участък. Викат ме. Всичко хубаво, ако не се видим повече.
— Пожелай всичко хубаво на себе си. Може да ти потрябва. А на мен за какво ми е?
— Направих за теб каквото можах. Е, ако още от самото начало ми беше казала всичко…
Тя затвори, преди да довърша.
Оставих слушалката нежно, сякаш беше новородено дете. Извадих носна кърпа и избърсах дланите и лицето си. Отидох до умивалника и се наплисках със студена вода, изтрих се хубаво и вдигнах очи към огледалото.
— Знаех си, че ще паднеш в пропастта — казах на лицето отсреща.
Глава 24
Насред стаята имаше дълга жълта дъбова маса. Ръбовете й бяха грапави от безбройните гасени фасове. Стъклата на прозореца бяха армирани. Зад масата, цялата осеяна с книжа, зърнах лейтенант Фред Бейфъс. В единия й край, наклонил стола си на двата му задни крака, седеше едър тромав мъж, чието лице ми се видя смътно познато, като от размазана снимка във вестник. Ченето му приличаше на пейка в парка. Беше захапал парче дърводелски молив. Стори ми се буден и май че дишаше, но иначе само седеше, и толкоз.