— Какво мислиш за тоя Лагарди? — попита Френч, като бучкаше с молива попивателната преса.
— Практикувал е в Кливланд. На широка нога, в центъра на града. Сигурно има основателни причини да се укрива в Бей Сити.
— Кливланд, казваш? — бавно произнесе Френч, загледан в тавана.
Бейфъс сведе очи към книжата върху бюрото. Маглашан изръмжа:
— Явно се занимава с аборти. Отдавна го държа под око.
— Кое око? — кротко попита Бейфъс.
Маглашан пламна.
— Сигурно второто, свободното от Айдахо Стрийт — обади се и Френч.
Маглашан рязко се изправи.
— Вие, момчета, се имате за много умни, но нека ви кажа, че макар нашето градче да е малко, полицията ни е два пъти по-малобройна, отколкото се полага. На мен ми харесва версията с марихуаната. Работата ми ще се съкрати наполовина. Веднага ще се заема.
И напусна с тежка стъпка стаята. Френч и Бейфъс го изпратиха с очи. Щом вратата се затвори, двамата се спогледаха.
— Хващам се на бас, че обиските ще започнат още тази вечер — рече Бейфъс.
Френч кимна.
— В някой апартамент над обществена пералня — продължи Бейфъс. — Сетне ще обиколят плажа, ще приберат четирима бездомници, ще ги напъхат там и ще извикат фотографи от пресата да ги снимат.
— Много плямпаш, Фред.
Бейфъс се усмихна и млъкна.
— Щом си започнал да гадаеш — обърна се Френч към мен, — какво са търсели във „Ван Найс“?
— Квитанция за куфар с марихуана, даден някъде на багаж.
— Звучи добре. Продължавай да гадаеш — къде е била скрита квитанцията?
— И за това съм мислил. Когато разговарях с Хикс в Бей Сити, той беше без перука. Което е нормално, ако човек си е у дома. Обаче върху леглото във „Вайн Найс“ беше с нея. Може би друг му я бе надянал?
— Е и?
— Хубаво скривалище за квитанция.
— Да, може да се прикрепи с парченце скоч. Добро хрумване.
Настъпи мълчание. Оранжевата царица отново затрака на машината. Аз гледах ноктите си. Можеха да бъдат по-чисти. Френч се обади пръв:
— Не си въобразявай, че си се оневинил, Марлоу. Как стана така, че доктор Лагарди отвори дума за Кливланд?
— Никаква дума не е отварял. Аз си направих труда да проверя. Един лекар не променя името си, ако иска да продължи да практикува. Шишът за лед те наведе на мисълта за Мойър Ревльото, а той е действувал в Кливланд. Същото се отнася за Моу Стейн Слънчицето. Вярно, че техниката е различна, но все пак шишът си е шиш. Ти сам спомена, че може да са се усъвършенствували. А има ли гангстери, някъде в дъното се спотайва и лекар.
— Гадаеш напосоки — каза Френч. — Доводите ти са съшити с бели конци.
— Ще си помогна ли, ако ги потъмня?
— Можеш ли?
— Ще опитам.
Френч въздъхна.
— Малката Куест е наред, разговарях с майка й в Канзас. Наистина е пристигнала да търси брат си и те е наела за тази цел. Нарисува ти доста добър портрет. Донякъде. Действително го подозирала, че се е забъркал в някоя каша. Спечели ли нещо от цялата работа?
— Не бих казал. Върнах й хонорара. Тя беше почти без пари.
— Е, поне няма да плащаш данъци върху него — обади се Бейфъс.
— Стига сме се занимавали с тоя случай — рече Френч. — Сега вече е ред на прокурора, а аз добре познавам Ендикът и мога да ви кажа, че ще мине поне една седмица, преди да реши да предприеме нещо.
И махна към вратата. Аз станах.
— Ще имате ли нещо против, ако не напускам града? Не си направиха труда да ми отговорят. Раната от шиша все така смъдеше, а мястото наоколо беше схванато. Бузата и устата ме боляха от удара, нанесен от Маглашан с ръкавицата от свинска кожа, която — по всичко личеше — често бе влизала в употреба. Бях загазил, плувах много надълбоко и не можех да изляза на повърхността. Водата беше мръсна, мътна, в устата си усещах солен вкус.
А те седяха и ме гледаха. Оранжевата царица чаткаше на машината. За нея полицейските разпити бяха като чифт крака за балетмайстор. Лицата на двамата изглеждаха спокойни, калени, като на здрави мъже, поставени в тежки условия. Очите им бяха типични — мътни, сиви — цветът на замръзваща вода. Твърдо стиснати устни, мрежа от бръчици около очите, неподвижен, безизразен, кух поглед — не бих го нарекъл жесток, ала все пак на хиляди километри от любезността. Безлични костюми конфекция, носени без капка елегантност, по-скоро с презрение. Изглеждат бедни, но горди с получената власт и винаги са нащрек да не пропуснат да я демонстрират, да ти я наврат в мутрата, да натискат, докато те заболи и започнеш да се гърчиш, безмилостни, но без злоба, жестоки, и все пак понякога човечни. Какво искате от тях? Думата цивилизация нищо не им говори. От нея са видели само провали, мръсотия, утайка, извращения и омраза.