Заобиколих колата, плъзнах се зад кормилото и запалих мотора.
— Тръгни на запад — каза тя. — Ще прекосим Бевърли Хилс и ще продължим по шосето.
Отпуснах съединителя, бавно завих зад ъгъла и потеглих на юг към Сънсет булевард. Долорес извади една от кафявите си цигари.
— Носиш ли пистолет? — попита.
— Не. За какво ми е?
Притиснах леко с ръка лугера под мишницата си.
— Е, може би така е по-добре.
Тя нагласи цигарата в миниатюрните златни щипци и я запали със златната запалка. Светлината от огънчето, отразила се върху лицето й, сякаш бе погълната от бездънните й черни очи.
Завих на запад, за да се включа в Сънсет, и бях всмукан от трите платна, по които състезатели в спортни коли натискаха до дъно педалите на газта, забързани за никъде, където нямаше да вършат нищо.
— Що за неприятности има мис Уелд?
— Не знам, амиго. Каза само, че е загазила, много се бои и има нужда от теб.
— Разполагаше с достатъчно време да съчиниш по-достоверна история.
Долорес не отговори. Спрях на светофара и се обърнах да я погледна. Тя плачеше беззвучно в мрака.
— Никога нищо лошо не бих сторила на Мейвис. Знам обаче, че няма да ми повярваш.
— Всъщност фактът, че не си съчинила нещо по-правдоподобно, говори в твоя полза.
Тя се плъзна към мен.
— Стой си в твоята половинка. Трябва да управлявам тая таратайка.
— Не искаш ли да сложа глава на рамото ти?
— При това напрегнато движение? Не.
Спрях на зелено при Феърфакс, за да може колата до мен да направи ляв завой.
Отзад неистово натискаха клаксоните. Когато потеглих, задният автомобил рязко изви, изравни се с мен и шишкавият шофьор по фланелка изрева:
— Защо не вземеш да си полегнеш?
После даде рязко напред и така ме засече, че натиснах спирачките, за да не се врежа в него.
— Едно време този град ми харесваше — казах, колкото да се намирам на приказки и да попреча на мислите си да ме тормозят. — Много отдавна. Покрай булевард Уилшър имаше дървета. Бевърли Хилс беше провинциално градче. Уестуд представляваше голи хълмове, парцелите се предлагаха за по хиляда долара и пак нямаше купувачи. Холивуд се състоеше от няколко дървени къщи покрай железопътната линия. Лос Анджелис бе просто голям слънчев град, в който бяха забранени спиртните напитки, с грозни къщи, демоде, но затова пък с голямо сърце и много спокойствие. Климатът беше чудесен, сега можем само да си спомняме за него. Хората спяха по верандите. Разни групички, които се имаха за интелектуални, го наричаха американската Атина. Нищо общо нямаше с Атина, разбира се, но не беше и неонов бордей.
Прекосихме Ла Сиенега и навлязохме в извивката на Стрип. „Танцьорите“ светеха ослепително. Терасата беше претъпкана. Паркингът приличаше на полазен от мравки презрял плод.
— А сега разни стийлгрейвовци са собственици на ресторанти. Пълно е и с хора като онзи шишко, който ми крещя. Много пари, мошеници, комисионери, печалбари, гангстери, избягали от Ню Йорк, Чикаго, Детройт и… Кливланд. В техни ръце са скъпите заведения, нощните клубове, хотелите, жилищните блокове, мошениците, проститутките и останалата измет. Търговци на луксозни стоки, вътрешни архитекти педерасти, модистки лесбийки и прочие сган, плъпнала из големите градове, с обаяние и индивидуалност на пластмасови чашки за кафе. В скъпите крайни квартали милите татковци четат по пантофи спортните страници на вестника пред прозорци с красиви гледки и се имат за много изискани, защото гаражите им са за по три коли. А майчетата седят пред разкошни тоалетки и се опитват да замажат с френски гримове чувалите под очите си. Синчетата пък се обаждат по телефона на гимназистки, които говорят неправилен английски и в тоалетните си чантички носят противозачатъчни средства.
— Във всички големи градове е така, амиго.
— Истинските градове са по-различни, със своя скелетна система под мръсотията. А Лос Анджелис си има Холивуд и го ненавижда. Всъщност би трябвало да се има за късметлия. Ако не беше Холивуд никой нямаше пет пари да дава за него. Всеки друг град би бил по-свестен.
— Нещо си озлобен тази вечер, амиго.
— И аз си имам неприятности. Единствената причина, поради която съм тук в колата редом с теб, е, че съм затънал в такава каша, та повече няма накъде.
— Накриво ли си стъпил? — попита тя и пак се плъзна към мен.
— Просто колекционирам трупове. Всичко зависи от гледната точка. Полицаите мразят, когато ние, аматьорите, им вършим работата. Имали си собствено обслужване.