— Много на едро приказваш, приятел.
— Имам ли вид на човек, който разполага със суми за залагане в частен игрален дом?
— Ти нямаш, но за нея не бих казал същото — посочи с очи Долорес. — Откъде да знам, че не те е довела в качеството на телохранител? — Обърна се към мъжа с пушката: — Какво мислиш?
— Дай да рискуваме. Само двама са, при това трезвени.
Високият включи пак фенерчето и махна с него наляво и надясно. Запали се мотор. Една от колите, препречили пътя, даде на заден и се отмести до бордюра. Влязох в колата и се промуших през възтесния отвор, който се образува. В огледалото видях как автомобилът отново се върна на предишното си място, след което изгаси дългите фарове.
— Това ли е единственият път?
— Те така си мислят, амиго. Има и друг, но е частен и минава през едно имение. Щеше да се наложи да заобиколим откъм долината.
— За една бройка да не ни пуснат. Не ми е ясно как е възможно мис Уелд да разчита на нашата помощ.
— Знаех, че ще измислиш нещо, амиго.
— Работата намирисва — подхвърлих злобничко. — Не на диви люляци.
— Колко си подозрителен! Не искаш ли поне да ме целунеш?
— Трябваше да пуснеш чара си в действие преди малко, на шосето. Високият ми се видя самотен. Можеше да го отведеш в храстите.
Тя ме зашлеви през устата с опакото на ръката си.
— Мръсник такъв — рече небрежно. — Следващата пряка вляво, ако обичаш.
Изкачихме едно възвишение и пътят рязко свърши в широка кръгла площадка, обрамчена с варосани камъни. Пред нас имаше телена ограда с широка порта и надпис: „Частен път. Забранено за външни лица“. Портата зееше отворена, на единия стълб бе метната веригата с катинара. Заобиколих цъфнал бял закум и се озовах в паркинга на ниска бяла къща с гараж за четири коли под голям балкон. Двете огромни порти на гаража бяха затворени. Нито един прозорец не светеше. Високата луна хвърляше синкави отблясъци по бялата гипсова мазилка на стените. Някои от прозорците на долния етаж бяха със затворени капаци. На долната площадка на стълбите имаше четири кашона, пълни със смет. Огромната кофа за боклук бе обърната с дъното нагоре, празна. Имаше и два метални контейнера, натъпкани с хартии.
Откъм къщата не долиташе никакъв звук, нямаше признак на живот. Спрях колата, загасих фаровете и останах зад волана. Долорес се отдръпна в другия край. Стори ми се, че седалката се друса. Пресегнах се и я докоснах. Тя трепереше.
— Какво ти става?
— Моля те… моля те, излез — произнесе през тракащи зъби.
— А ти?
Момичето отвори вратата и скочи навън. Аз също слязох, но оставих отворено, дори не извадих ключовете. Тя заобиколи отзад и се приближи — усетих я как трепери още преди да се допре до мен. После се притисна плътно към гърдите ми, прегърна ме през врата.
— Толкова съм глупава — рече тихо. — Той ще ме убие за това… така, както уби Стейн. Целуни ме.
Целунах я. Устните и бяха горещи и сухи.
— Той тук ли е?
— Да.
— Кой още?
— Никой… освен Мейвис. И нея ще убие.
— Чуй…
— Целуни ме пак. Малко ми остава да живея, амиго. Когато си доносник на хора като него, умираш млад.
Отблъснах я, но много нежно.
Долорес отстъпи назад и бързо вдигна дясната си ръка. Държеше пистолет.
Не можех да откъсна очи от него. Проблясваше матово на слабата лунна светлина. Ръката й беше спряла да трепери.
— Ако натисна спусъка, ще стане ясно чия приятелка съм.
— Откъм пътя ще чуят изстрела. Тя поклати глава.
— Не. Помежду ни лежи голям хълм. Едва ли ще чуят, амиго.
Помислих си, че пистолетът ще отскочи в момента на изстрела. Ако навреме се хвърля на земята…
Нищо нямаше да излезе. Мълчах, а езика си усещах огромен. Тя продължи бавно с тих, уморен глас:
— Убийството на Стейн беше без значение. Сама бих го премахнала, и то с удоволствие. Беше отрепка. Колко е лесно да умреш, а да убиеш — още повече. Но да примамваш хората към смъртта им… — Тя изхлипа. — Амиго, ти така ми харесваше, и аз не знам защо. Би трябвало отдавна да не се влияя от такива глупости. Мейвис ми го отне, но не искам да я убива. Светът е пълен с богати мъже.
— Той ми се стори доста симпатичен — обадих се, без да откъсвам очи от пистолета. Ръката й не трепваше.
Долорес се изсмя презрително.
— Че как иначе? Нали затуй е постигнал всичко това. Имаш се за голям мъжага, амиго. А си презряла праскова в сравнение със Стийлгрейв.
Свали леко ръка — сега беше моментът да се хвърля отгоре й. Но все още не бях във форма.
— Убил е десетки хора — продължи. — Винаги с усмивка. Много отдавна го познавам. Още от Кливланд.
— От времето на шишовете за лед?
— Ако ти дам пистолета, ще го убиеш ли? Заради мен.