— Много бързаш — обадих се след малко. — Когато си отишла в хотела, още не си знаела, че Стийлгрейв е Мойър Ревльото.
— Не, не знаех.
— Тогава защо отиде?
— За да откупя снимките.
— Нещо не се връзва. Те не би трябвало да значат нищо друго за теб, освен че двамата обядвате кротко в ресторант.
Загледа ме втренчено, стисна очи, после широко ги отвори.
— Няма да се разрева. Казах, че не съм знаела. Но когато влезе в затвора, разбрах, че в живота му има нещо, което той не иска да бъде достояние на хората. Досещах се, че не е особено почтено. Но и през ум не ми мина, че става дума за убийства.
— Ъхъ — промърморих аз, станах и отново заобиколих креслото с високата облегалка.
Очите й бавно се придвижиха, проследиха ме. Наведох се над Стийлгрейв и го опипах под лявата мишница. Имаше кобур с пистолет. Не го докоснах. Върнах се и пак седнах срещу нея.
— Много скъпо ще излезе потулването на тази история.
За пръв път се усмихна. Едва-едва, но все пак беше усмивка.
— Нямам много пари. Затова по-добре да забравим този начин.
— Обаче Опънхеймър има. За него ти означаваш милиони.
— Не би рискувал. Киноиндустрията напоследък и без това е подложена на нападки. Ще поеме загубите и след половин година всичко ще забрави.
— Нали каза, че ще отидеш при него.
— Казах, че ако закъсам, без да съм виновна, ще се обърна към мистър Опънхеймър. А аз извърших нещо.
— А Балу? Все пак значиш много за него.
— Никой пет пари не дава за мен. Забрави цялата история, Марлоу. Знам, че си добронамерен, но познавам тези хора.
— Значи оставам само аз. Затова си ме повикала.
— Прекрасно. Ти ще оправиш всичко, миличък. Безплатно.
Гласът й отново бе станал чуплив, кух.
Седнах до нея на канапето. Хванах ръката й, извадих я от джоба и я стиснах. Беше леденостудена въпреки коженото палто.
Обърна се и ме загледа право в очите. Поклати леко глава.
— Вярвай ми, не заслужавам… дори да спиш с мен.
Обърнах ръката й и разтворих пръстите. Бяха схванати, съпротивляваха се. Разтворих ги един по един, погладих дланта.
— А сега ми кажи защо носеше пистолет.
— Пистолет ли?
— Не печели време, за да обмислиш отговора. Имаше ли намерение да го убиеш?
— А защо не, миличък? Мислех си, че държи на мен. Изглежда, съм суетна. А той ме измами. Стийлгрейвовците не държат на никого. Същото се отнася вече и до разните Мейвис Уелд. Отдръпна се от мен и се усмихна.
— Не биваше да ти давам пистолета. Ако те бях убила, имах някакъв шанс да се измъкна.
Извадих го и й го подадох. Тя го взе и бързо се изправи. Насочи го към мен. Устните й отново се опънаха в тънка уморена усмивка. Пръстът й обгърна спусъка, без да трепне.
— Стреляй по-нагоре. Сложил съм си непробиваемо за куршуми бельо.
Отпусна оръжието и остана така, загледана в мен. После го хвърли на дивана.
— Сценарият не ми допада. Репликите издишат. Не са за мен, нали разбираш?
Засмя се и впери очи в пода. Носът на обувката й зашари по килима.
— Добре си побъбрихме, миличък. Телефонът е ей там, върху бара.
— Благодаря. Знаеш ли номера на Долорес?
— Защо пък нейния?
Не отговорих. Тя ми го каза. Прекосих стаята, отидох до бара, вдигнах слушалката, набрах. Същите встъпителни думи: „Добър вечер, тук е Шато Берси. Кой търси мис Гонсалес, ако обичате? Един момент, моля. Зън-зън, зън-зън.“ Зноен глас:
— Ало?
— Марлоу на телефона. Наистина ли ме изпрати да бъда убит?
Почти чух как дъхът й секна. Но не съвсем. Такива неща всъщност не се чуват по телефона. Понякога обаче имаш това чувство.
— Амиго! Толкова се радвам, че се обаждаш! Толкова се радвам!
— Изпрати ли ме, или не?
— Ами… не знам. Тъжно ми е, като си помисля, че може и да съм го сторила. Много си ми симпатичен.
— Тук имам неприятности.
— А той… — Дълга пауза. Все пак разговорът минава през телефонистка. Трябва да се внимава. — Там ли е?
— Ами… би могло да се каже. Хем е тук, хем го няма.
Този път вече чух дъха й. Разтеглена въздишка, преминала почти в изсвирване.
— Кой друг е там?
— Никой. Само аз и домашното ми. Искам да те попитам нещо. Много е важно. Кажи ми истината. Откъде взе онова нещо, което ми даде тази вечер?
— От него, откъде. Той ми го даде.
— Кога?
— Късно следобед. Защо?
— Колко късно?
— Към шест часа, ако не се лъжа.
— А защо ти го даде?
— Помоли ме да го пазя. Винаги има в себе си…
— Защо искаше да му го пазиш?
— Не ми каза, амиго. Но често вършеше такива неща, без да обяснява постъпките си.
— Нещо не ти ли се видя странно в предмета, който ти даде?
— Ами… не, не, разбира се.
— Лъжеш. Забелязала си, че с него е било стреляно и че мирише на барут.