— Не е вярно…
— Вярно е. И си се запитала защо. Не си искала да остане у теб. Затова не си го приела. Върнала си му го. Пък и не обичаш да държиш такива неща у себе си.
Продължително мълчание. Най-сетне рече:
— Да, разбирам. Защо обаче е искал да бъде у мен? Искам да кажа, щом това се е случило.
— Не ти е дал обяснение. Просто се опитал да ти пробута пистолет, но номерът не минал. Запомни ли?
— Това ли да твърдя?
— Си.
— Безопасно ли ще е за мен?
— Че откога започна да се грижиш за безопасността си?
Засмя се.
— Ах, амиго, толкова добре ме разбираш.
— Лека нощ.
— Един момент, така и не ми каза какво се е случило.
— Та аз дори не съм ти се обаждал по телефон.
Затворих и се обърнах.
Мейвис Уелд бе застанала насред стаята и ме наблюдаваше.
— Колата ти тук ли е? — попитах.
— Да.
— Заминавай тогава.
— А после?
— Засега просто се прибери у дома. Нищо друго.
— Няма да ти се размине — произнесе тихо.
— Нали си ми клиентка.
— Не мога да го допусна. Аз го убих. Откъде накъде да замесвам и теб?
— Не се бави. Излез през черния вход. Не през вратата, където ме остави Долорес.
Гледа ме известно време право в очите и повтори напрегнато:
— Но аз го убих!
— Не чувам какво говориш.
Прехапа долната си устна, при това доста жестоко. Като че спря да диша. Стоеше сковано. Приближих се до нея и докоснах бузата й с пръст. Натиснах силно, докато побелялото място се зачерви.
— Ако се интересуваш защо го правя — казах, — причината не е в теб. Всичко е заради ченгетата. В тази игра участвувах с маркирани карти. Те го знаят не по-зле от мен. Сега просто ще им предоставя възможност да ми го върнат тъпкано.
— Като че ли някога са искали разрешение за това — промърмори тя, рязко се обърна и си тръгна.
Мина през свода. Зачаках да ме погледне. Не го направи. След малко чух тихо бръмчене. После по-силен и тъп звук — вдигаше се вратата на гаража. Някъде далече се запали мотор. Заглъхна, пауза, отново бръмченето.
Когато спрях да го чувам, моторът вече се бе отдалечил. Настъпи тишина, която се спусна върху мен на тежки свободни гънки като коженото палто около раменете на Мейвис Уелд.
Отнесох чашата и шишето коняк на бара, покатерих се през него, измих чашата в малкия умивалник и върнах бутилката на мястото й. Този път налучках номера и отворих вратата в дъното на бара, срещу телефона. Върнах се при Стийлгрейв, извадих пистолета, който Долорес ми бе дала, изтрих го, сложих го в отпуснатата му ръка, подържах го така известно време и го пуснах. Той падна с тъп звук на килима. Разположението му ми се видя естествено. За отпечатъците и не мислех. Отдавна трябва да се е научил да не ги оставя върху пистолет.
Оставаха ми още три. Извадих онзи под мишницата му и го скрих на една от лавиците на бара, под тезгяха, като го увих в кърпа. Лугера не закачих изобщо. Не можех да реша как да постъпя с втория пистолет с бяла кокалена дръжка. Опитах се да преценя на какво разстояние от Стийлгрейв е било стреляно. Достатъчно далеч, за да не се получи опърляне, но вероятно не много. Застанах на метър от трупа и стрелях три пъти — не в него. Куршумите се забиха миролюбиво в стената. Домъкнах едно кресло и го обърнах към средата на стаята. Оставих пистолета върху калъфа на една от масите за игра. Докоснах големия мускул на врата му, защото вкочанясването обикновено започва от него. Не можах обаче да преценя дали вече се втвърдява. Но кожата му бе изстинала още повече.
Не разполагах с кой знае колко време да се забавлявам.
Отидох до телефона и набрах номера на полицейското управление на Лос Анджелис. Помолих телефонистката да ме свърже с Кристи Френч. Обади ми се друго ченге от неговия отдел да каже, че се бил прибрал у дома, и да попита какво има. Отговорих, че го търся по личен въпрос и Френч чака да му се обадя. Тогава ми даде домашния му номер — много неохотно, но не защото им пука, а защото страшно мразят да дават каквото и да било.
Набрах, отговори ми женски глас и изкрещя името му. Той ми се стори отпочинал и спокоен.
— Марлоу на телефона. Какво правиш?
— Чета приказки на детето. Време му е да ляга. Нещо ново?
— Помниш ли какво ми каза вчера във „Ван Найс“ — че ако някой ти даде сведения за Мойър Ревльото, ще има в твое лице приятел.
— Ъхъ.
— Имам нужда от приятел.
Не ми се стори обаче много заинтригуван.
— Какво знаеш за него?
— Предполагам, че той и Стийлгрейв са едно и също лице.
— Твърде много предполагаш, малкият. Държахме го в аквариума, защото и ние така мислехме. Само дето доникъде не стигнахме.
— Действували сте въз основа на анонимно обаждане. Той самият ви е позвънил. Трябвало му е сигурно алиби за нощта, когато Стейн е бил убит.