— Не познаваш добре нашия прокурор, Марлоу — каза Бейфъс. — Той си пада по рекламата и я хруска, както аз хрускам пресен грах.
— Освен това няма да те оставим ти да диктуваш условията — додаде Френч.
— Тя няма име — повторих упорито.
— Имаме поне десетина начина да го научим, малкия — заяви Бейфъс. — Защо да бъде сложно за всички ни?
— Никаква гласност — настоях. — Освен ако няма конкретни обвинения.
— Няма да ти се размине, Марлоу.
— По дяволите! — ядосах се аз. — Този човек е убиецът на Орин Куест. Отнесете пистолета в града, сравнете куршумите, намерени в тялото му, и сами ще се убедите. Дайте ми поне този шанс, преди да ме набутате в задънена улица.
— Не бих ти дал и изгорена кибритена клечка — каза Френч.
Аз премълчах. Той ме гледаше със смразяваща ненавист. Устата му бавно се отвори, гласът му бе надебелен:
— Ти беше ли тук, когато са го пречукали?
— Не.
— А кой е бил?
— Той — погледнах мъртвия Стийлгрейв.
— Кой друг?
— Не искам да лъжа. Затова няма да кажа нищо, което не желая да разкрия… освен при условията, които споменах. Не знам кой е бил тук, когато са го убили.
— Кой беше тук, когато пристигна в къщата? Не отговорих. Той бавно извърна глава и каза на Бейфъс:
— Сложи му белезници. Зад гърба.
Бейфъс се поколеба. После извади чифт стоманени белезници от левия си заден джоб и се приближи до мен.
— Дай си ръцете отзад — каза смутено.
Подчиних се. Той ми ги сложи. Френч се приближи бавно и застана пред мен. Очите му бяха притворени. Кожата около тях бе посивяла от умора.
— Сега ще произнеса малка реч, която никак няма да ти допадне.
Нищо не казах.
— Такива сме си ние, малкия. Ченгета. И всички ни мразят до мозъка на костите си. И само ти ни липсваш, понеже си нямаме никакви неприятности. Не ни стига, дето шефовете ни правят на луди, не ни стига градската управа, която се чуди за какво да се заяде с нас, не ни стигат дневни дежурства, нощни дежурства, Търговската палата, негова милост кметът в кабинета с лампериите, дето е четири пъти по-голям от трите скапани стайчета, в които се гъчка целият ни криминален отдел, не ни стигат сто и четиринайсетте убийства миналата година, които трябва да разкрием от тези три стайчета, в които няма достатъчно столове дори за дежурните. Целият ни живот минава в ровене из мръсно бельо и дишане на чужда смрад. Катерим се по тъмни стълбища, за да пипнем въоръжено хлапе, нагълтало наркотици, само че понякога стигаме до горната площадка и жените ни чакат за вечеря, но не ни дочакват. Не знаем вече що е дом. Нощем се прибираме претрепани като кучета, та чак нямаме сили да хапнем, да дремнем или да прочетем лъжите, които вестниците пишат за нас. Затова лежим в тъмното с отворени очи в евтина къща на евтина улица и слушаме как се забавляват пияните в съседния блок. И тъкмо да се унесем, телефонът задрънчава и ние ставаме, за да започне всичко отново. Каквото и да направим, все сме криви. Винаги. Ако онзи си признае, значи сме го пребили от бой. В съда разни мръсни адвокатчета ни наричат гестапо и ни се подиграват, като пообъркаме граматиката. Ако стъпим накриво, веднага ни понижават, надяват ни униформата, пращат ни да обикаляме бордеите и прекарваме чудните прохладни летни вечери, като вадим пияниците от канавките, отнемаме ножове на хулигани с кожени якета и слушаме как ни ругаят проститутките. Но всичко това ни е малко, за да сме напълно щастливи. Трябваш ни и ти.
Млъкна да си поеме дъх. Лицето му лъщеше, явно от пот. Леко се наведе напред.
— Да, трябваш ни н ти. Трябват ни умници с разрешителни за детективи, които потулват сведения, крият се зад ъглите и вдигат прах, за да го вдишваме. Трябваш ни ти, за да унищожаваш уликите и да режисираш сцени, които не биха заблудили и болно бебе. Нали няма да ми се сърдиш, ако те нарека евтин, подъл, играещ двойна игра мръсник, който знае само да наднича в хорските ключалки?
— А искаш ли да ти се разсърдя? Той се изправи.
— И още как! Направо нямам търпение.
— Част от това, което каза, е вярно — рекох. — Не всичко обаче. И частният детектив иска да е на чисто е полицията. Но е много трудно да разбере човек кой определя правилата в тая игра. Понякога частният няма доверие на полицията и напълно основателно. Друг път се накисва, без да иска, и трябва да изиграе картите си така, както са били раздадени. А той би предпочел ново раздаване. Би предпочел да продължи да си вади хляба.
— Вече нямаш разрешително — заяви Френч. — Поне този проблем няма да ме тревожи отсега нататък.