— Не за това, а за убийство — безразлично додаде Френч.
— Ами!?
— Маглашан все пак е намерил въпросния шиш. Просто не искаше да се издава пред теб.
— Не е достатъчно като доказателство.
— Доказателства има, но смисъл няма. И Клозън, и Марстън са стари наши клиенти. Малкият е мъртъв. Семейството му е почтено. Имал е перверзна жилка и попаднал в лоша среда. Защо да позорим семейството само за да докажем, че можем да разкрием каква е работата.
— Много мило от ваша страна. А как стои въпросът със Стийлгрейв?
— Вече не се занимавам с това. — Той се надигна. — Когато някой гангстер падне убит, колко дълго трае разследването?
— Докато от него се интересуват първите страници на вестниците. Но тук стои въпросът със самоличността на убития.
— Не, не стои. Аз го зяпнах.
— Как така?
— Просто така. Сигурни сме. — Вече беше станал, сега решеше косата си с пръсти, оправяше вратовръзката и наместваше шапката си. После каза тихо с крайчеца на устата си: — Между нас казано, от самото начало знаехме. Само нямахме за какво да се заловим.
— Благодаря. На никого няма да казвам. Ами пистолетите?
Спря и впери очи в масата. После бавно ги вдигна към мен.
— И двата са на Стийлгрейв. Нещо повече — имал е разрешително за носене на оръжие. От шерифа на друг окръг. Не ме питай защо. С единия от тях… — Млъкна и се загледа в стената над главата ми. — С единият е убит Куест… Същият, с който е стреляно в Стейн.
— Кой именно?
Френч се усмихна.
— Голям номер ще се получи, ако в лабораторията ги объркат и така и не научим кой.
Изчака ме да кажа нещо. А аз нямах думи. Той махна с ръка.
— Е, хайде, довиждане. Не че ти имам зъб, но ще ми стане дяволски приятно, ако прокурорът ти смъкне кожата — на дълги, тънки ивици.
Обърна се и излезе.
И аз можех да сторя същото, но останах седнал, загледан в стената отсреща, сякаш бях забравил как се става от стол. След малко вратата се отвори и влезе оранжевата царица. Отключи старомодното писалище, свали шапката от невероятната си коса и окачи жакета на гвоздея, забит в голата стена. Отвори прозореца до бюрото си, свали калъфката на пишещата машина и сложи във валяка лист хартия. Едва тогава ме погледна.
— Чакате ли някого?
— Тук съм отседнал. Цяла нощ не съм мръднал от този стол.
Известно време ме гледа втренчено.
— Бяхте тук вчера следобед, сега си спомних. Обърна се към машината и пръстите й захвърчаха.
От отворения прозорец зад гърба й долетя ръмженето на коли, запълващи паркинга. Небето ярко белееше, дори нямаше много смог. Денят се очертаваше горещ.
Телефонът върху бюрото на оранжевата царица иззвъня. Тя поговори тихо, така че не чух нищо, и затвори. Пак ме погледна.
— Мистър Ендикът е вече в кабинета си — каза. — Знаете ли къде е?
— Работил съм в прокуратурата. Не с него обаче. Уволниха ме.
Погледът й беше като на всички държавни служители. Чух глас, който нямаше откъде да излезе освен от устата й:
— Цапардосайте го с мокра ръкавица през зъбите.
Приближих се и сведох очи към оранжевите къдрици. Корените им бяха побелели.
— Кой го каза?
— Стената — отвърна. — Тук и стените приказват.
С гласовете на мъртвите, минали през тази стая на път за ада.
Излязох на пръсти и затворих безшумно.
Глава 32
Влиза се през летяща врата. Вътре зад бюро с двойствена функция — нещо средно между вътрешна телефонна централа и служба справки — седеше жена без възраст, каквито има в държавните канцеларии из цял свят. Те никога не са млади, но и не остаряват. Нямат красота, нито обаяние, да не говорим за елегантност. Не са длъжни да се харесват на никого. Работата им е сигурна. Държат се възпитано, но никога любезно, умни са и знаят каквото трябва, без да се интересуват от нищо. Те са точно онова, в което се превръщат хората, щом заменят живот срещу съществуване и амбиции срещу осигуреност.
Зад бюрото й по протежение на дългата стая бяха наредени работни кутийки, отделени една от друга със стъклени прегради. На отсрещната страна бе чакалнята — редица твърди столове, обърнати към стъклените кутийки.
Почти половината бяха заети — хората чакаха и това бе изписано по лицата им, както и перспективата още дълго да седят там. Повечето имаха опърпан вид. Единият бе в затворническо облекло, придружаваше го пазач. Съвсем младок, с много бледо лице, телосложение на пиявица и болни, празни очи.
Зад редицата кутийки — врата, на която пише: СЮЪЛ ЕНДИКЪТ — ПРОКУРОР. Почуках и влязох в просторна ъглова стая. Доста приятна, малко старомодна, тапицирани с черна кожа меки кресла и снимки на бивши прокурори и губернатори по стените. Ветрецът залюля тюлените завеси на четирите прозореца. На висока полица бръмчеше вентилатор и бавно се въртеше, като описваше ленив полукръг.