— Нямах намерение да съдя Стийлгрейв за убийство — сухо поясни Ендикът. — Интересува ме по-скоро него кой е убил. Колкото и фантастично да звучи, полицейското управление също се интересува от този въпрос. Надявам се, че нашето отношение не ви оскърбява.
— Никак дори. Затуй съм това, което съм — рече Фарел. — А сигурен ли сте, че Стийлгрейв е убит?
Ендикът зяпна насреща му. Фарел продължи словоохотливо:
— Доколкото знам, намерени са два пистолета, и двата собственост на Стийлгрейв.
— Кой ви каза? — рязко попита прокурорът и се наклони напред, свъсил вежди.
Фарел пусна цигарата си във високия пепелник и сви рамене.
— Знаете как се разчуват тези неща. Куест и Стейн са убити с единия пистолет. Стийлгрейв е застрелян с втория. При това съвсем отблизо. Признавам, че хора като него обикновено не избират такъв край. Но не е изключено.
— Несъмнено. Благодаря за предположението. Само че е погрешно.
Фарел се усмихна и нищо не каза. Ендикът бавно се обърна към Мейвис Уелд:
— Мис Уелд, прокуратурата, или по-скоро изпълняващият длъжността прокурор, не търси популярност за сметка на хора, за които известността от определено естество може да се окаже пагубна. Мой дълг е да реша дали някой трябва да бъде съден за тези убийства и въз основа на предоставените доказателства да дам ход на обвинението. Но не желая да погубя кариерата ви — заради лошия късмет или несполучливия избор да бъдете приятелка на човек, който, макар и неосъждан, нито дори даван под съд, несъмнено е бил член на престъпна организация. Мисля, че не бяхте искрена с мен по отношение на тази снимка, но засега няма да настоявам. Излишно е да ви задавам въпроса дали вие сте застреляли Стийлгрейв. Ала все пак ще ви попитам дали знаете нещо за човека, който би могъл да извърши убийството или го е извършил. Фарел побърза да се намеси:
— Дали знаете, мис Уелд… а не дали предполагате.
Тя погледна Ендикът право в очите:
— Не.
Той стана и се поклони.
— В такъв случай нямам други въпроси. Благодаря ви, че дойдохте.
Фарел и Мейвис Уелд станаха. Аз не помръднах. Адвокатът попита:
— Ще свикате ли пресконференция?
— Мисля да оставя това на вас, мистър Фарел. Вие така умело се оправяте с журналистите.
Фарел кимна и отвори вратата. Двамата излязоха. Тя сякаш не ме погледна, но нещо едва-едва докосна тила ми. Сигурно чиста случайност. Ръкавът й.
Ендикът изчака да затворят вратата, преди да ме погледне.
— Фарел и вас ли защищава? Забравих да го попитам.
— Не мога да си позволя неговите услуги. Така че съм уязвим.
Прокурорът се усмихна едва забележимо.
— Мислите, че ги оставих да използуват всички възможни номера, а сега ще спася достойнството си, като си го изкарам на вас, така ли?
— Не бих могъл да ви попреча.
— Нали не сте доволен от себе си в този случай, Марлоу?
— Не ми потръгна от самото начало, а после вече нямаше как да не понеса шамарите.
— А не смятате ли, че дължите нещо на правосъдието?
— Да — ако правосъдието беше като вас…
Той прекара дълги бледи пръсти през рошавата си черна коса.
— Много отговори бих дал на този въпрос, но в крайна сметка те се свеждат до едно и също. Законът, това е гражданинът. А в тази страна все още не сме проумели тази истина. Гледаме на правосъдието като на враг. Ние сме народ, който ненавижда полицията си.
— За да се промени това отношение, ще са необходими големи усилия — и от двете страни.
Той се наведе напред и натисна някакво копче.
— Да. Така е — каза тихо. — Но все някой трябва да започне. Благодаря ви, че дойдохте.
Докато излизах, през другата врата влезе секретарка с тлъста папка в ръце.
Глава 33
Едно избръсване и втора закуска намалиха донякъде усещането ми, че съм кашон с талаш, в който котката е родила малките си. Отидох до кантората, отключих, подуших въздуха, вече два пъти вдишван и издишван от мен, с мирис на прах. Отворих един прозорец и поех в дробовете си уханието на пържена мазнина от съседната закусвалня. Седнах зад бюрото и прокарах пръст по него — прахта стържеше. Напълних една лула, запалих я, облегнах се назад и се огледах. — Здравейте — рекох.
Говорех на канцеларските принадлежности — на трите зелени кантонерки, на протрития килим, на стола за клиенти, поставен срещу моя, на абажура с трите мъртви нощни пеперуди, които висяха там поне от половин година, на стъклото на вратата, на мръсната дървения, на поставката за моливи и писалки върху бюрото и на уморения, ах колко уморен телефон. Говорех на люспите на един алигатор на име Марлоу — частен детектив в нашето преуспяващо общество. Не бих го нарекъл най-големия мозък на този свят, но поне услугите му са евтини. Започна евтино и завърши още по-евтино.