Ръката му се вдигна към нея с възхитителна изтерзаност на майка, зърнала отдавна изгубеното си дете. Дръпнах чашата и попитах:
— Ти ли си управителят?
Той облиза с лепкав език устни, преди да отговори:
— Гррррр…
И посегна към чашата. Сложих я на масата пред него. Стисна я внимателно с две ръце и изсипа джина право в гърлото си. Сетне се изсмя от все сърце и ме замери с чашата. Съумях да я уловя и я оставих на масата с дъното нагоре. Той ме изгледа с тренирана, но несполучлива суровост.
— Кво става? — изкряка раздразнено.
— Ти ли си управителят?
Кимна и за малко да се срути от канапето.
— Май съм къркан — констатира. — Едва-едва, съвсем мъничко съм кръкнал.
— Ставаш за работа — успокоих го. — Още дишаш.
Той стъпи на пода и се изправи. Внезапно се развесели, изкудкудяка, направи три лъкатушни крачки, падна на четири крака и се опита да ухапе стола.
Вдигнах го, настаних го в креслото с прогорената облегалка и му налях още една доза от лекарството. Изпи я, разтърси се от главата до петите и изведнъж очите му заблестяха здравомислещо и лукаво. Алкохолици като него имат проблясъци на уравновесеност и допир с действителността. Но никога не се знае кога ще настъпят и колко време ще продължат.
— Кой си ти бе? — изръмжа.
— Търся един човек на име Орин Куест.
— Ъ?
Повторих. Той изплеска лицето си, като прокара мръсна длан през него, и отвърна троснато:
— Напусна.
— Кога?
Махна с ръка, за малко да падне от креслото, и я размаха в другата посока, за да възвърне равновесието си.
— Дай да кръкна.
Налях в чашата, но само му я показах.
— Дай! — нареди ми припряно. — Дай, че съм много нещастен.
— Искам само сегашния адрес на Орин Куест.
— Виж ти! — забеляза остроумно и замахна безуспешно към чашата.
Оставих я на пода и му подадох една от визитките си.
— Това може да ти помогне да се съсредоточиш.
Той се взря късогледо в картичката, изсумтя презрително, сгъна я на две, после на четири. Сложи я в дланта си, изплю се отгоре й и я метна през рамо.
Връчих му чашата. Той пи за мое здраве, кимна ми тържествено и я метна през рамо. Тя се търкулна по пода и се удари в перваза. Мъжът се изправи с изненадваща лекота, насочи палец към тавана, сви останалите пръсти и изпръхтя рязко с език и зъби.
— Разкарай се! — каза. — Че знайш кви приятели имам. — Погледна телефона на стената, после мен — много лукаво. — Ей сега ще се погрижат за теб — изсумтя снизходително.
Аз мълчах.
— Не ми вярваш, а? — ядоса се внезапно.
Поклатих глава.
Отиде при телефона, откачи слушалката и набра пет цифри. Аз го наблюдавах. Едно, три, пет, седем, две.
Това го довърши за момента. Изтърва слушалката, тя се залюля и заудря стената, а той седна на пода. Доближи я до ухото си и изръмжа:
— Дайте ми доктора. — Аз слушах и мълчах. — Винс! Дайте ми доктора! — изрева сърдито. После разтърси слушалката и я хвърли. Опря длани о пода и взе да пълзи в кръг. Когато ме забеляза, видът му беше изненадан и раздразнен. Изправи се несигурно на крака и протегна ръка. — Искам да пийна.
Открих хвърлената чаша и му налях. Прие я с достойнство, като къркана вдовица, изпразни я с надменен претенциозен жест, приближи се спокойно до кушетката, легна, подложи чашата под главата си вместо възглавница и моментално заспа.
Закачих телефонната слушалка, надникнах пак в кухнята, пребърках управителя и измъкнах от джоба му някакви ключове. Единият беше шперц. Вратата към коридора бе с автоматична брава. Нагласих я така, че да мога пак да се върна в стаята, и тръгнах нагоре по стълбите. Спрях за миг да запиша на един плик: „Доктора, Винс — 13572“. Можеше да се окаже следа.
Къщата тънеше в тишина и аз продължих да се изкачвам по стълбите.
Глава 4
Добре изпиленият шперц отключи безшумно номер 214. Отворих вратата. Стаята не беше празна. Як набит мъж се бе навел над куфара върху леглото, с гръб към мен. Покривката бе осеяна с ризи, чорапи и бельо, а той ги сгъваше грижливо, без да бърза, като тихо и монотонно си подсвиркваше през зъби.
Пантата изскърца и той застина. Ръката му се стрелна под възглавницата.
— Извинете — рекох. — Управителят ми каза, че тази стая е свободна.
Беше плешив като грейпфрут, облечен в тъмносиви вълнени панталони и прозрачни найлонови тиранти върху синя риза. Ръката му се измъкна изпод възглавницата, вдигна се към главата и пак се спусна. Обърна се и вече имаше коса.
Изглеждаше съвсем естествена — кестенява, гладка, без път. А той ме гледаше ядосано изпод нея.