Кимна бавно, все тъй изчервена.
— Ненормален семеен живот. Човек с множество задръжки и високо развито чувство за собствена многоценност. Ставаше ясно още от портрета, който ми нарисува. Не искам да се пиша голям психолог, но според мен той е бил предразположен към откачане. На всичкото отгоре и този глад за пари, от който страдате всички в семейството ти — с едно изключение.
Този път ми се усмихна широко. Ако е помислила, че имам предвид нея, толкова по-добре.
— Искам да ти задам още един въпрос — казах. — Баща ти бил ли е женен преди?
Тя кимна.
— Сега ми става ясно. Значи Лейла е от друга майка. Всичко пасва. Кажи ми още нещо. В края на краищата доста поработих срещу много нисък хонорар — нула долара без удръжките.
— Беше ти платено! — рязко се сопна Орфамей. — И то много добре. От Лейла. И не искай да я наричам Мейвис Уелд. Няма да го направя!
— Но ти не знаеше, че ще ми бъде платено.
— Е, да… — Дълга пауза, по време на която очите й се върнаха върху чантата. — Но тя ти плати.
— Добре, да оставим този въпрос. Защо обаче отказваше да ми съобщиш коя е тя?
— Срамувах се. Ние с мама много се срамуваме.
— А Орин никак. Дори му е било много приятно.
— Орин ли? — Стегнато мълчание, отново поглед към чантата. Взех и аз да проявявам интерес към нея, — Но той живя тук и вероятно е свикнал с мисълта.
— Да си киноартист не е чак толкова позорно.
— Не е само това — побърза да каже. Прехапа устни, нещо проблесна в погледа й и бавно умря.
Поднесох клечка кибрит към лулата си. Бях твърде уморен, за да демонстрирам чувства, дори да ги имах.
— Знам. Или по-скоро се досетих. Как е научил Орин за Стийлгрейв нещо, което не е било известно дори на полицията?
— Ами… не знам — изрече бавно, а думите подбираше предпазливо, като котка, ходеща по ограда. — Да не е от онзи лекар?
— Ами да, разбира се — съгласих се с топла усмивка. — Те с Орин някак се сприятелили. Общ интерес към острите предмети по всяка вероятност.
Тя се облегна на стола. Дребното й личице изтъня, стана ъгловато. Очите й ме гледаха зорко.
— Пак ставаш зъл. От време на време все натам те избива.
— Жалко. Ако можех да се контролирам, щях да съм самата прелест. Хубава чанта.
Придърпах я и щракнах закопчалката. Тя скочи от стола и се метна към мен.
— Остави я!
Погледнах я право в очилата.
— Нали искаш да се прибереш у дома в Манхатън, щата Канзас? Още днес, ако не се лъжа? Имаш ли билет и всичко необходимо?
Тя зашава с устни и бавно се отпусна пак на стола си.
— Добре — продължих. — Не те спирам. Просто ми е интересно колко си изкярила от цялата сделка.
Заплака. Отворих чантата и я пребърках. Нищо, додето не стигнах до задното отделение, затворено с цип. Отворих го и бръкнах вътре. Имаше пачка банкноти. Извадих ги и ги разлистих. Десет стотачки. Все нови. Точно хиляда долара. Добра сума за из път.
Облегнах се и потупах с парите по бюрото. Орфамей стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено с влажни очи. Извадих носна кърпа от чантата и я подхвърлих в скута й. Обърса си очите, като ми хвърляше погледи над кърпата. От време на време много трогателно изхлипваше.
— Лейла ми ги даде — произнесе тихо.
— Какъв размер длето пусна в ход?
Но тя само отвори уста и една сълза се стече вътре от бузата й.
— Хайде, недей. — Пуснах парите обратно в чантата, затворих и я бутнах към нея. — Вие с Орин сте от хората, които умеят да си внушат, че всичките им постъпки са правилни. Изнудва сестра си, а когато двама дребни мошеници му измъкнат козовете от ръцете, той се промъква зад гърба им и ги убива с шиш във врата. Това едва ли е разтревожило съня му. Ти не си по-добра. Парите не са от Лейла. Стийлгрейв ти ги е дал. Срещу какво?
— Ти си мръсник! Гаден мръсник! Как смееш да ми приказваш така!
— Кой се е обадил анонимно в полицията, че доктор Лагарди е познавал Клозън? Докторът мислеше, че съм аз, но всъщност си била ти. Защо? За да принудиш брат си да излезе от скривалището и да те включи в играта, тъй като точно тогава той беше изгубил картите си и се спотайваше. Много ми е интересно да прочета какви писма ви е пишел. Хващам се на бас, че са твърде интересни. Ясно си представям как следи сестра си, дебне я с „Лейката“, а добрият доктор Лагарди чака спокойно у дома да получи своя пай. Всъщност ти защо ме нае?
— Аз не знаех — каза монотонно. Избърса пак очи, прибра кърпичката в чантата и се стегна, готова да си тръгне. — Орин не беше споменал никакво име. Нямах представа, че е изгубил снимките. Знаех само, че ги е направил и са много ценни. Дойдох да се уверя.
— В какво?
— Че е почтен с мен. Понякога ставаше много подъл. Като нищо можеше да задържи всичките пари за себе си.