— А защо ти се обади по-миналата нощ?
— Беше уплашен. Доктор Лагарди бил недоволен. Снимките не бяха у него, а у някой друг. Той не знаеше у кого. Страхуваше се.
— У мен бяха. И още са тук. В сейфа.
Тя много бавно обърна глава да погледне сейфа. Замислено прекара пръст през устните си.
— Не ти вярвам — каза, а очите й ме следяха както котка — миша дупка.
— Какво ще кажеш да си разделим хилядарката? Срещу снимките.
Обмисли предложението ми.
— Как мога да ти дам толкова пари за нещо, което не е твое? — Усмихна се. — Моля те, Филип, дай ми ги. Моля те. Трябва да ги върна на Лейла.
— Срещу каква сума?
Намръщи се. Видът й бе наскърбен.
— Сега тя е моя клиентка — продължих. — Но бих я продал — ако цената е добра.
— Не вярвам, че са у теб.
— Добре.
Станах, отидох до сейфа и след малко се върнах с плика. Изсипах снимките и негатива върху бюрото — откъм моята половина. Погледна ги и понечи да посегне.
Взех ги светкавично, разбърках ги като карти и вдигнах едната към нея, за да я види добре. Щом посегна, я отдръпнах.
— Ама не мога да я видя от такова разстояние — оплака се Орфамей.
— За по-отблизо трябва да си платиш.
— Мога да те принудя да ги предадеш на полицията.
— Опитай.
Изведнъж задърдори като картечница:
— Не мога да ти дам тези пари, вярвай ми, наистина не мога. Ние… мама и аз… дължим още пари… заради баща ми… и къщата не е изплатена, и…
— Какво продаде на Стийлгрейв срещу хилядарката?
Челюстта й увисна и тя изведнъж погрозня. Затвори уста и стисна устни. Сега имах насреща си едно сурово дребно личице.
— Само едно нещо си имала за продан — знаела си къде е Орин. Стийлгрейв с удоволствие би дал цял бон за това сведение. И още как. Всичко е въпрос на логична връзка. Но ти не знаеш какво значи това. Стийлгрейв отишъл и го убил. А парите ти е платил за адреса.
— Лейла му го даде — чух гласа й сякаш отдалече.
— Тя и на мен каза същото. Би го разправила на цял свят, ако потрябва. Както би разправяла наляво и надясно, че е убила Стийлгрейв — ако няма друг изход от положението. Тя е холивудско маце без никакви задръжки и моралът й съвсем не е на висота. Но когато въпросът опре до истински кураж — тук няма равна на себе си. Няма да ти забие шиш във врата. И няма да вземе кървави пари.
Лицето й пребледня и стана почти прозрачно, като лед. Устните й потрепераха, сетне се свиха в стегнат възел. Бутна стола назад и понечи да стане.
— Кървави пари — повторих тихо. — Родния си брат. Уредила си да го убият. Хиляда долара срещу кръвта на брат си. Дано ти донесат щастие.
Продължавах да държа плика със снимките. Запалих клечка кибрит, пуснах негатива в пепелника и се загледах в пламъка. Тя замръзна, потресена, ужасена. Започнах да късам снимките, като я гледах усмихнато.
— Евтино дребно детективче — продължих. — Какво очакваш? Нямам братя и сестри за продан. Затова продавам клиентите си. — Тя продължаваше да стои сковано и да ме изпепелява с поглед. Аз скъсах каквото имаше за късане и подпалих парченцата хартия в пепелника. — Само за едно съжалявам — че няма да видя срещата с милото мамче в Манхатън, Канзас. Няма да видя как ще се сбиете при подялбата на парите. Сигурен съм, че зрелището си заслужава.
Побутнах хартийките с молива, за да изгорят докрай. Тя се приближи бавно, стъпка по стъпка, до бюрото, впила очи в малката пламтяща купчинка скъсани снимки.
— Мога да съобщя в полицията — прошепна. — Много неща мога да им кажа. Ще ми повярват.
— Аз пък мога да им кажа кой е застрелял Стийлгрейв. Защото знам. Може и на мен да повярват.
Вирна рязко глава. Пламъкът се отрази в очилата й. Не видях очи зад тях.
— Не бой се. Няма да го сторя — успокоих я. — Не си струва. А на един друг човек ще струва твърде много.
Звънна телефонът и тя подскочи. Обърнах се да вдигна слушалката.
— Ало?
— Как си, амиго?
Нещо изшумоля зад гърба ми. Извъртях се и зърнах как вратата се затваря. Останах сам в стаята.
— Как си, амиго?
— Уморен съм. Цяла нощ съм бил на крак. Да не говорим за…
— Малката обади ли ти се?
— По-малката сестра ли? Преди малко беше тук. Вече е на път за Манхатън с плячката в джоба.
— Каква плячка?
— Джобните пари, получени от Стийлгрейв за това, че е дала адреса на брат си.
Настъпи мълчание, после Долорес каза сериозно:
— Сигурен ли си, амиго?
— Колкото съм сигурен, че съм се подпрял на бюрото и говоря по телефона. Колкото съм сигурен, че чувам твоя глас. И не толкова, но във всеки случай достатъчно сигурен, че знам кой застреля Стийлгрейв.
— Глупаво постъпваш, че ми го казваш, амиго. Съвсем не съм безупречна. Не бива да ми се доверяваш до такава степен.