— Случва ми се да греша, но не и този път. Изгорих всички снимки. Опитах се да ги продам на Орфамей. Но не наддаде достатъчно.
— Ти май се шегуваш, амиго.
— Кой, аз? За чия сметка? Смехът й звънна по жицата.
— Искаш ли да ме заведеш някъде да обядваме)
— Защо не? Вкъщи ли си?
— Си.
— След малко пристигам.
— Ще ми доставиш удоволствие, амиго. Затворих.
Край на пиесата. Седях в празната зала. Завесата бе спусната и действието се проектираше върху нея, но не много ясно. Някои от актьорите вече придобиваха размазани, нереални очертания. Най-вече по-малката сестра. След няколко дни щях да забравя как изглежда. Защото в някои отношения тя наистина беше нереална. Представих си я как пътува към Манхатън, щата Канзас, и към милото майче, с тлъстата чисто нова хилядарка в чантата. Няколко души бяха убити, за да я получи, но не мислех, че това ще я тревожи дълго време. Представих си как отива сутрин на работа—в кабинета на… как му беше името? А, да. Доктор Зъгсмит. Бърше прахта от бюрото му и подрежда списанията в чакалнята. С очила без рамки, с лице без грим, с обикновена рокля, с най-коректни маниери към пациентите.
— Доктор Зъгсмит ще ви приеме, мисис Едикояси.
Ще й държи вратата, леко усмихната, а мисис Едикояси ще мине покрай нея, доктор Зъгсмит ще е седнал зад писалището си, страхотно компетентен, с бяла престилка и провесен през врата стетоскоп. Пред него вече ще е поставен болничния картон на пациента, тефтер, кочан с рецепти — всичко спретнато и подредено. Нищо ново и непознато за доктор Зъгсмит. Него не можеш да излъжеш. Знае всичко на пръсти. Щом погледне пациента, и знае отговорите на всички въпроси, които ще зададе само формално.
А като погледне секретарката си мис Орфамей Куест, вижда една мила, кротка млада госпожица, в подходящо за лекарски кабинет облекло, без червени нокти и ярък грим, без нещо, което да оскърби старомодния пациент. Идеална секретарка, ето какво е мис Орфамей Куест.
Ако изобщо се сеща за нея, доктор Зъгсмит върши това със задоволство. Тя е продукт на неговите изисквания. Като по лекарско предписание.
По всяка вероятност още не се е опитвал да я сваля. Нищо чудно това да не е прието в малките градчета. Xa-ха! И аз съм израснал в малко провинциално градче.
Поразмърдах се, погледнах часовника и извадих все пак „Старият лесничей“ от бюрото. Помирисах го. Приятна миризма. Налях си добра доза и я вдигнах към светлината.
— Е, доктор Зъгсмит — казах на глас, сякаш той седеше отсреща с чаша в ръка. — Не ви познавам добре, а вие изобщо не сте чували за мен. Обикновено съм против това да се дават съвети на непознати, но изкарах кратък интензивен курс при мис Орфамей Куест и затова ще наруша своето правило. Ако това момиченце някога ви поиска нещо, дайте й го незабавно. Не се мотайте, не губете време в приказки какви данъци плащате и какви са режийните ви разноски. Просто си окачете една усмивка и се ръсете. Не влизайте в спорове кое на кого принадлежи. Най-важното е тя да бъде доволна. Желая ви всичко най-хубаво, докторе, и не оставяйте харпуни да се въргалят из кабинета ви.
Изпих на един дъх половината и зачаках да ме стопли. Щом усетих това, изгълтах и втората половина я прибрах шишето.
Изчуках студената пепел от лулата и я напълних отново от кожената кесия, която един почитател ми бе подарил за Коледа — този почитател по едно съвпадение имаше моето име.
Щом я натъпках добре, започнах да я паля — внимателно, без да бързам, после излязох и тръгнах по коридора — свеж като британски поданик, завръщащ се от лов на тигри.
Глава 34
Шато Берси беше стара къща, но изцяло ремонтирана. Фоайето си просеше плюш и фикуси, но бе получило огледални стени, скрито осветление, триъгълни масички със стъклени плотове и общия вид на помещение, чийто интериор е бил проектиран от пуснат в домашна отпуска пациент на заведение за душевноболни. Цветовата гама бе издържана в зелено като спукана жлъчка, кафяво като лапа от ленено семе, синьо като маймунско дупе и тротоарносиво. Погледът си отпочиваше като от заешка устна.
До малкото бюро нямаше никой, но огледалното стъкло зад него можеше да се окаже еднопосочно, затова не се опитах да се промъкна нагоре по стълбите. Натиснах звънеца и иззад някаква стена се провря едър мекотелесен мъж и ми се усмихна с влажни устни, синьобели зъби и неестествено блеснали очи.
— Търся мис Гонсалес. Името ми е Марлоу. Тя ме очаква.
— Да, да, разбира се — запърха той с ръце. — Разбира се. Веднага ще й се обадя.
Гласът му също пърхаше. Вдигна телефонната слушалка, изгъргори нещо и я остави на мястото й.