— Да, мистър Марлоу. Мис Гонсалес каза да се качите. Апартамент четиристотин и дванайсет. — Кикот. — Но вие сигурно знаете.
— Сега вече знам. Впрочем къде бяхте през февруари?
— През февруари? Февруари ли казахте? Ах, да — бях тук.
Произнасяше „февруари“ буква по буква, сякаш го пишеше.
— Спомняте ли си нощта, когато ликвидираха Стейн пред Шато Берси?
Усмивката побърза да напусне тлъстото лице.
— От полицията ли сте?
Гласът му изведнъж стана тънък, вибриращ.
— Не. Но ако това ви интересува, ципът на панталоните ви не е вдигнат.
Погледна надолу ужасен и вдигна ципа с треперещи ръце.
— Много ви благодаря. Благодаря ви. — Наклони се през ниското бюро. — Обаче не го убиха пред Шато Берси. Не съвсем. Беше почти на другия ъгъл.
— Той нали живееше тук?
— Предпочитам да не говоря на тази тема. — Помълча, после облиза долната си устна с розово езиче. — Защо питате?
— За да се намирам на приказка. Трябва да си по-предпазлив, приятел. Веднага ме лъхна.
Порозовя чак до корените на косите си.
— Ако намеквате, че съм пил…
— Само билков чай. И не от чаша.
Извърнах се. Той нищо не каза. Стигнах до асансьора. Погледнах назад. Стоеше, опрял длани на бюрото, склонил напрегнато глава, и не откъсваше от мен очи. Дори оттук се виждаше, че трепери.
Асансьорът беше на самообслужване. Четвъртият етаж бе в хладно сиво, застлан с дебел килим. До вратата на апартамент 412 имаше копче. Звънецът нежно пропя. Вратата незабавно се отвори. Прекрасните бездънни черни очи ме изгледаха, червената, ах колко червена уста ми се усмихна. Черни панталони и огнена риза като първия път.
— Амиго! — произнесе нежно и протегна ръце към мен. Хванах я за китките, срещнах дланите й, докоснах ги и си поиграх на пляс-пляс ръчички. Погледът й бе хем морен, хем пламенен.
Пуснах я, затворих с лакът вратата и се вмъкнах покрай нея. Също като първия път.
— Трябва да ги застраховаш — казах, като докоснах неволно едната й гърда. Беше съвсем истинска. Зърното твърдо, същински рубин.
Звънна радостният й смях. Влязох и се огледах. Френско сиво и прашно синьо. Това не бяха нейните цветове, но ефектът бе твърде приятен. Изкуствена камина с газови цепеници, достатъчно кресла, масички и лампи, без да е прекалено. В ъгъла — уютно барче.
— Харесва ли ти гнезденцето ми, амиго?
— Не казвай „гнезденце“ — звучи като от устата на курва.
Не я погледнах. Не исках да я гледам. Седнах на един диван и прокарах ръка през челото си.
— Четири часа сън и две-три чашки — това ще ми е достатъчно, за да приказвам отново глупости. Сега обаче силите едва ми стигат, за да разговарям умно. А се налага.
Дойде и седна до мен. Поклатих глава.
— Иди ей там. Умът ми трябва да е бистър. Настани се отсреща и ме загледа сериозно с тъмните си очи.
— Разбира се, амиго, както кажеш. На твое разположение съм — или поне бих искала да бъда твоя.
— Къде живееше в Кливланд?
— В Кливланд ли? — Гласът й бе нежен, почти гукащ. — Нима съм споменавала някога Кливланд?
— Веднъж ми каза, че го познаваш оттам. Замисли се, спомни си и кимна.
— Тогава бях омъжена, амиго. Защо питаш?
— В Кливланд ли живееше?
— Да — отрони много тихо.
— Как се запозна със Стийлгрейв?
— Ами тогава се смяташе за много шик да се движиш сред гангстери. Нещо като снобизъм наопаки. Беше модерно да се ходи в заведенията, които те посещаваха, и току-виж, някоя вечер, с малко късмет…
— Някой от тях би могъл да те свали — довърших аз.
Долорес кимна енергично.
— По-скоро аз го свалих. Той бе такъв приятен и мил човек. Вярвайте ми, така беше.
— А съпругът? Имам предвид твоя. Или не си спомняш?
Усмихна се.
— Улиците на този свят са застлани със зарязани съпрузи.
— Така е. Навсякъде ги има. И в Бей Сити.
Никаква реакция. Само сви учтиво рамене.
— Няма да ти противореча.
— Може дори да е завършил в Сорбоната. И да тлее в някое жалко градче. Да чака и да се надява. Ето това съвпадение ужасно ми допада. В него има нещо поетично.
Учтивата усмивка не слезе от прекрасното лице.
— Много се раздалечихме — продължих. — Много. А по едно време бяхме тъй близки. — Погледнах пръстите си. Главата ме цепеше. Не бях дори четирийсет процента от онова, което съм. Долорес ми подаде отворена кристална кутия и аз си взех цигара. Тя също нагласи една в златните си щипци. Но я извади от друга кутия. — Искам да опитам от твоите.
— Мексиканският тютюн е много остър.
— Стига да е тютюн — казах, без да откъсвам очи от нея. И промених решението си. — Впрочем недей, права си. Едва ли ще ми хареса.