— Какво означават тези преамбюли? — попита бавно.
— Портиерът ви пуши марихуана. Тя кимна.
— Хем го предупредих. Няколко пъти.
— Амиго — казах.
— Какво?
— Испанският ти е доста беден, не намираш ли? Може би не го знаеш достатъчно? Амигото се изтърка до скъсване.
— Надявам се, че няма да се държим един към друг както вчера следобед — все така бавно произнесе тя.
— Няма. Единственото мексиканско в теб са няколкото думи и грижливият изговор, който трябва да остави у събеседника ти впечатлението, че това не е родният ти език.
Нищо не каза. Пое елегантно дим и се усмихна.
— Аз малко позакъсах. Изглежда, че мис Уелд е имала благоразумието да каже всичко на шефа си — на Джулиъс Опънхеймър — и той е предприел необходимото. Осигурил й е Лий Фарел. Според мен не допускат обаче, че тя е застреляла Стийлгрейв. Но са убедени, че знам кой е убиецът, и доста са ме разлюбили.
— А ти знаеш ли, амиго?
— Нали ти казах по телефона, че знам. Дълго ме гледа, без да мига.
— Аз бях там. — Като никога гласът й прозвуча сухо и сериозно. — Беше много любопитно. Малката искаше да види игралния дом. Никога не била виждала, а във вестниците пишело…
— При теб ли беше отседнала?
— Не в моя апартамент, амиго. Наех й една стая тук, в Шато Берси.
— Нищо чудно тогава, че отказа да ми съобщи къде живее. Едва ли си имала време обаче да я научиш на занаята.
Понамръщи се и махна леко с ръката, в която държеше кафявата цигара. Пушекът изписа нещо нечетливо в неподвижния въздух.
— Моля те! Та както казах, искаше да види игралния дом. Затова му се обадих и той ни покани. Отидохме, но беше пиян. За пръв път го виждах пиян. Засмя се, прегърна малката Орфамей и каза, че заслужено била спечелила парите. После рече, че е приготвил малък подарък за нея, извади от джоба си портфейл, увит в някаква кърпа, и го подаде на момичето. Когато тя го разви, се оказа, че е продупчен по средата и изцапан с кръв.
— Не е постъпил добре. Дори не бих го нарекъл типично за него.
— Та ти не го познаваше.
— Така е. Продължавай.
— Орфамей държеше портфейла и го гледаше, после вдигна очи към него, а лицето й беше бяло и много неподвижно. Благодари му и отвори чантата си, за да го прибере вътре, поне аз така си помислих… беше толкова интересно…
— Страхотно. Аз бих се търкалял от смях по пода.
— Но вместо това извади пистолет. Доколкото знам, той го бе подарил на Мейвис. Също като другия, с който…
— Много добре ми е известно. И аз си поиграх с него.
— Орфамей се обърна и го уби на място с един-единствен изстрел. Беше ужасно драматично.
Пъхна кафявата цигара в устата си и ми се усмихна. Особена разсеяна усмивка, сякаш си мислеше за нещо много далечно.
— Ти си я накарала да признае всичко на Мейвис Уелд.
Кимна.
— Защото на теб Мейвис не би повярвала.
— Не исках да рискувам.
— Да не би ти да си дала хилядата долара на Орфамей, миличка? За да каже на сестра си? Защото тя е малко момиченце, което за хиляда долара е готово на всичко.
— Няма да отговарям на такъв въпрос — заяви с достойнство.
— Добре. Значи снощи, когато ме замъкна там по спешност, вече си знаела, че Стийлгрейв е мъртъв и няма от какво да се боиш, а номерът с пистолета е бил просто номер и нищо друго.
— Не обичам да изпълнявам ролята на дядо боже — каза кротко. — Положението беше особено, а аз знаех, че ще намериш начин да измъкнеш Мейвис от него. Друг не можеше да го стори. Тя твърдо беше решила да поеме вината.
— Трябва да пийна нещо. Иначе ще рухна.
Скочи и отиде до бара. Върна се с две огромни чаши с уиски и сода. Подаде ми едната и ме загледа над ръба на своята как отпивам. Беше чудесно. Сръбнах още една глътка. Долорес се отпусна в креслото и посегна към златните щипци.
— Изгоних я — проговорих след дълга пауза. — Имам предвид Мейвис. Твърдеше, че го е застреляла. Държеше пистолета. Същият като онзи, който ти ми даде. Вероятно не си забелязала, че с твоя е стреляно.
— Слабо познавам оръжията — рече кротко.
— Да, разбира се. Преброих куршумите и ако предположим, че е бил пълен, два бяха изстреляни. Куест беше убит с две куршума от автоматичен пистолет трийсет и втори калибър. Същият. Празните гилзи се търкаляха там на пода и аз ги взех.
— Къде там, амиго?
Взе да прекалява. Много станаха тези амиго, твърде много.
— Разбира се, не бях сигурен, че оръжието е същото, но си заслужаваше да опитам. Просто да пообъркам нещата и да дам на Мейвис някакъв шанс да се измъкне. Затова размених пистолетите, а неговия скрих зад бара. Беше черен, трийсет и осми калибър. Повече му отиваше. Защото отпечатъци може да останат дори върху нарязана на квадратчета дръжка, а върху слоновата кост няма начин да не се отпечатат от лявата страна. Стийлгрейв не би носил такова оръжие.