Понечих да й се изсмея в лицето. Но не го сторих. Тя бе съвършено искрена. Невероятно.
— Колкото и любовници да има една жена — тихо продължи Долорес, — рано или късно се появява един, когото не може да понесе да й бъде отнет. И това бе той.
Само се взирах в изумителните черни очи.
— Вярвам ти — произнесох най-накрая.
— Целуни ме, амиго.
— О, господи!
— Имам нужда от мъже, амиго. Но мъжът, когото обичах, е мъртъв. Аз го убих. Него не исках да деля.
— Много дълго си чакала.
— Умея да бъда търпелива — стига да има надежда.
— Я престани!
Усмихна се волно, красиво и тъй естествено.
— Пък и нищо не можеш да направиш, миличък, защото ще погубиш завинаги и Мейвис Уелд.
— Снощи тя доказа, че е готова да се самоунищожи.
— Освен ако не е играела. — Изгледа ме рязко и се разсмя. — Убодох ли те в сърчицето? Ти си влюбен в нея.
— Това би било глупаво — произнесох бавно. — Бих могъл да седя с нея в тъмното и да си държим ръцете… Но колко време ще продължи това? Тя бързо ще се отдалечи от мен, обгърната от блясък, скъпи дрехи, нереалност и приглушен секс. И вече няма да е човек като всички останали. Само глас зад екрана, лице от филмовата лента. А на мен ми е необходимо много повече.
Тръгнах към вратата, без да се обръщам с гръб към нея. Не че очаквах куршум. Мисля, че ме предпочиташе такъв — неспособен да сторя каквото и да било, с вързани ръце.
Докато отварях, се извърнах да я погледна. Стройна, мургава, прелестна и усмихната. Секс на талази. Извън всички морални закони на този или кой да е друг свят.
Плачеше за кафеза.
Излязох тихо от стаята. Преди да затворя, чух шепота и:
— Керидо, толкова те харесвах. Жалко.
Когато вратата на асансьора се отвори долу във фоайето, някакъв мъж чакаше да се качи. Висок, слаб, с нахлупена ниско над очите шапка. Денят беше топъл, а той бе навлякъл тънко палто и бе вдигнал яката, заровил в нея брадичка.
— Доктор Лагарди — казах тихо.
Погледна ме, но не ме позна. Влезе в асансьора и потегли нагоре.
Отидох при бюрото на портиера и натиснах звънеца, Едрият рохкав мъж се появи с нарисувана усмивка върху отпуснатите меки устни. Очите му не блестяха като преди.
— Дай ми телефона.
Той го сложи върху бюрото. Набрах Мадисън 7911.
— Тук е полицейският участък.
— Обаждам се от Шато Берси, на ъгъла на авеню Франклин и авеню Джирард в Холивуд. Току-що в апартамент четиристотин и дванайсет се качи доктор Винсънт Лагарди, когото лейтенант Френч и лейтенант Бейфъс от отдела за убийства искат да разпитат. На телефона Филип Марлоу, частен детектив.
— Франклин и Джирард. Чакайте там, ако обичате. Имате ли оръжие?
— Да.
— Задръжте го, ако се опита да излезе.
Затворих и избърсах устата си. Мекият шишко се беше облегнал на бюрото, бял като платно.
Пристигнаха бързо, но не достатъчно. Може би трябваше да му попреча да се качи. Дали не съм имал предчувствие какво ще направи и нарочно съм го оставил да го извърши? Понякога, когато ми е криво, се опитвам да проумея, но ми е много сложно. Целият случай бе твърде объркан. Всеки път, когато трябваше да сторя естественото и очевидното, се налагаше да спра, за да си поблъскам главата дали няма да навредя на някого, комуто съм задължен.
Когато разбиха вратата, той седеше на канапето и я притискаше към сърцето си. С невиждащи очи и кървава пяна по устните. Беше прехапал езика си.
Под лявата й гърда от огнената копринена риза стърчеше сребърната дръжка на нож, който вече бях виждал. С формата на гола жена. Очите на мис Долорес Гонсалес бяха полуотворени, а по устните й играеше едва доловима предизвикателна усмивка.
— Хипократова усмивка — поясни лекарят, дошъл с линейката, и въздъхна. — Отива й.
Погледна доктор Лагарди, който, ако можеше да се съди по лицето му, нито виждаше, нито чуваше.
— Някой е останал без мечтата си — каза лекарят, наведе се и затвори очите на Долорес.