— Ясно, добре. Вярвам ти.
Умълчаха се.
— Може да опитаме да им заложим капан — каза Кори.
— И аз си мислех нещо от този род. — Фут допи кафето си, махна отново на сервитьорката и посочи чашата си. — Знаеш ли, можем да постигнем повече от това само да изчистим името на баща ти. Нищо не ни пречи да разбием цялата схема, докато го правим.
— Как?
Фут се замисли за момент.
— Ще пуснем мним купувач. С бръмбар. Ще се погрижим Рико лично да поеме продажбата. След това ще предадем записа на полицията и те ще започнат разследване. Случи ли се това, ченгетата ще са много по-склонни да приемат, че са скроили номер на татко ти.
Кори се сети за лекциите в „Джон Джей“.
— Бръмбар? Забранено е, ако няма съдебно разпореждане. Ченгетата няма да си мръднат пръста.
— Ами алибито на баща ти? Къде е бил той по време на обира?
Кори се изчерви.
— Изобщо не съм го питала за това. Не ми се стори… правилно.
— Сигурно си мисли, че алибито му е слабо, иначе нямаше да побегне. Може пък да греши. Ако мобилният му телефон е бил включен, биха могли да проследят местоположението му. Възможно е някой да е видял него или колата му. Може да е използвал кредитната си карта около часа на обира. Или да е бил онлайн в дома си. В наши дни има безброй начини да определиш местоположението на човек във всеки един момент. Джак може да разполага с желязно алиби, без дори да го подозира.
Кори се замисли. В казаното от Фут имаше резон.
— Има ли някакъв начин да се свържеш с баща си? — попита Фут.
— Не. Трябва да ида там, където е.
— Имам кола. Можем да идем заедно.
Кори го погледна. Фут беше достатъчно искрен млад мъж. Но тя не искаше да разкрива на никого къде е баща й, дори на него.
— Благодаря, но по-добре не. Утре ще си взема почивен ден и ще ида при него. После ще ти се обадя.
— Става. Между другото, имам приятел, който със сигурност ще се съгласи да си сложи бръмбар и да изобличи кучите синове. Той е професионален актьор и обожава подобни номера. Ще уредя нещата. Може и да си права, възможно е ченгетата да не могат да действат въз основата на такъв сигнал, но е повече от сигурно, че ще привлечем вниманието им. А ако прокурорът чуе записа, той може да издейства съдебно разпореждане.
— Благодаря.
— Хей, виж, Джак ми харесва. Искам да му помогна. Но не съм някакъв рицар в бляскава броня, да знаеш. Правя го и за себе си. Отърваването от онези лъжци ще ми осигури повече клиенти. Може дори да отворя собствена автокъща. — Той се усмихна. — Но ти трябва да разбереш къде е бил баща ти по време на обира и да ми се обадиш. Обзалагам се, че има начин да се докаже, че не е извършителят.
50
Пенелопе Ваксман седеше сковано на неудобния стол с права облегалка в чакалнята на Военната полиция в Алсдорф, Бразилия. Помещението беше голямо, боядисано в жълто, с отворени за приятния ветрец прозорци, снимка на президента на едната стена и, както беше при повечето официални места в Бразилия, с разпятие на другата. Нисък дървен парапет с портичка минаваше през средата и отделяше чакалнята от служителите в участъка, които трескаво попълваха формуляри или пишеха на компютрите. От време на време някой полицай, облечен в синя риза и с червена барета, пресичаше помещението и изчезваше зад вратата в дъното.
Госпожа Ваксман въздъхна и се размърда неспокойно. Живееше в страната вече от две години, в хубав тристаен апартамент в столицата Бразилия — съпругът й беше износител на текстил, — но така и не бе свикнала с мудното темпо, с което се движеше администрацията. Чакаше вече повече от половин час и досега дори не бе имала възможност да подаде съобщението. Единственият начин да задвижиш нещата тук май бе да размахаш пачка пари, но тя бе горда жена и нямаше намерение да прибягва до подобни средства. Погледна си часовника — почти три следобед. Защо се бавеха толкова, за бога? В чакалнята имаше само още един човек — онзи, шумният.
Вината всъщност бе на съпруга й. Беше чул, че градчето Блуменау в южния щат Санта Катарина е почти идеална реплика на стар баварски град, и я бе замъкнал от столицата на дълга ваканция през уикенда. И тя трябваше да признае, че Блуменау бе забележително място. Наистина приличаше точно на германски град, цъфнал не другаде, а насред тропическите джунгли и планини на Бразилия — с бирариите, боядисаните в ярки цветове магазини, сгради с бяла мазилка и тъмно дърво, със старинни готически постройки, чиито покрити с плочи покриви, някои от които имаха по три реда тавански прозорци, бяха големи като фасадите под тях. И повечето жители на града бяха руси, синеоки и с розови бузи. По улиците се говореше повече немски, отколкото португалски. Госпожа Ваксман, която много се гордееше със собствения си германски произход, беше като омагьосана.