В гората проехтя глас.
— Джак!
Джак замръзна. Гласът на Фут.
— Джак! Трябва да поговорим!
Джак спря приклекнал, дишаше тежко. Постепенно нещата започнаха да се преподреждат в главата му. Значи беше истина — трябваше да е истина. Фут беше част от схемата. Всичко, което им бе казал, е било лъжа. И сега Кори беше в ръцете му.
— Чуваш ли ме, Джак? Държа дъщеря ти! Вързана е в колата ми. Така че имаме да си поговорим за доста неща, нали?
Джак чуваше как Фут върви през гората и гази през храстите планински лавър.
— Да, Джаки! Трябва да поговорим!
Джак продължаваше да се движи, встрани от посоката, в която говореше Фут. Господи, трябваше да помисли, да се овладее.
„Фут държи Кори!“
Тази мисъл заплашваше да заличи и малкото здрав разум, който бе успял да си възвърне. Какво да прави? Не можеше да избяга. Трябваше по някакъв начин да се справи с Фут, да спаси дъщеря си. Само че копелето имаше револвер, а той само малко джобно ножче. „Прострелян съм“ — осъзна с известна изненада, докато клечеше в храстите. Рамото му беше окървавено, лявата му ръка висеше безполезно. Странно, но не усещаше болка, а само изтръпване. Значи разполагаше само с една ръка.
Какво можеше да направи?
Опита се да мисли, но междувременно чу Фут да приближава. Сухите клонки пращяха под краката му.
Отново тръгна странично, колкото се може по-безшумно, снишен между храстите. Поривите на вятъра го скриваха, маскирайки както шума, така и движението му.
— Джак, ако не излезеш веднага, ще се върна при колата и ще я убия. Чуваш ли ме? Говори, или тя ще умре.
Страхът парализира Джак. Той бръкна в джоба си, извади ножчето, отвори го и пробва острието с палец. Беше тъпо.
— Говори! — изрева Фут.
Джак се опита да накара устата си да заработи.
— Добре. Ще говоря.
Чу как Фут променя посоката и тръгва към него. Джак се премести, мислеше трескаво. Трябваше да има някакъв изход. Някакъв. Усети ужилването на леденостудена капка, после на втора. Гората се изпълни с трополене на дъжд — или беше киша?
— Виж, Джак. Ще оправим нещата. Нищо няма да се случи с теб или с дъщеря ти, ако сътрудничиш. Става ли?
— Става — каза Джак. Гласът на Фут се беше приближил и затова той отново смени позицията си, като се движеше по една тясна животинска пътека сред по-гъстия храсталак.
— Разбира се, че участвах в схема — продължи Фут с успокояващ тон. — Но не такава, за каквато си мислиш. Не дерем клиенти.
— А кого?
— Кредитиращата покупките компания. Подлъгваме ги да финансират несъществуващи продажби на коли. Работим с един техен одитор, който идва всеки месец да брои колите. Страхотна схема, която ни носи куп пари. Ще получиш хубав дял.
Джак продължи да се движи странично.
— Как ти звучат петдесет хилядарки? И ще пусна дъщеря ти. Всичко ще приключи добре.
Фут бавно приближаваше.
— Значи ти си ме натопил — каза Джак.
— Да. Аз те натопих за банковия обир. Наистина съжалявам, Джак. Не можех да позволя да идеш при федералните и да ги накараш да започнат разследване. Всяко разследване, дори за онези тъпи дребнави измами с процентите, би могло в крайна сметка да ме разобличи. Нали разбираш? Нищо лично.
Мълчание.
— Джак? Не мога да говоря на храстите. Трябва да говорим лице в лице.
Фут се намираше на около петдесет метра, доста голямо разстояние за револвер. Джак се изправи и моментално клекна отново, когато проехтя изстрелът.
Фут се втурна към него през храсталака, като стреля отново. Джак тичаше приклекнал и по диагонал. Още един куршум профуча над главата му и скърши няколко клонки.
— С дъщеря ти е свършено, да знаеш!
Джак продължи с максимална скорост през тесните пролуки между храстите, като неочаквано сменяше посоката. Кишата и вятърът скриваха движенията му. Но нещо се случи. Страхът и парализата изчезнаха, сменени от гняв. От изгаряща, свирепа ярост. Кучият син беше отвлякъл дъщеря му, беше я вързал, беше се опитал да го убие — и със сигурност щеше да види сметката и на двамата при първа възможност.
С яростта дойде и внезапна яснота на ума. Можеше да мисли отново. И мислите му бяха наистина ужасни.