Остави прозореца отворен в случай че му се наложи да се изнася по спешност, застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Точно както се беше надявал.
Беше взел всички предпазни мерки. През последните няколко нощи бе държал библиотеката под око, като наблюдаваше от безопасното прикритие на кипариса. Цареше пълен покой. Разминалата се на косъм среднощна среща с Дукчук явно беше някаква шантава случайност, тъй като той като че ли нямаше навика да броди из къщата по тъмно. Предишния следобед госпожица Уинтур го беше поканила на чай и нито тя, нито ужасяващият й прислужник не показаха с каквото и да било, че нещо не е наред. Явно не бяха заподозрели нищо.
Но Фелдър знаеше, че не може да чака цяла вечност. Трябваше да действа сега — още протакане и щеше напълно да изгуби кураж. Констанс и „Маунт Мърси“ и без това започваха да му се струват много, много далеч.
Тръгна пипнешком покрай рафтовете, като докосваше вълнистата повърхност на оловните стъкла на витрините. Буква У трябваше да е в края на колекцията и това означаваше, че портфолиото на Александър Уинтур се намира близо до плъзгащите се врати, водещи към главния коридор. За негово облекчение вратите бяха плътно затворени.
Спря при предпоследния шкаф и се заслуша, но къщата си оставаше все така притихнала. Извади фенерчето от джоба си, внимателно го заслони с длан и светна към книгите пред себе си. Трап. Трейвън. Тримейн.
Изгаси светлината и пристъпи към следващия, последен шкаф. Отново се поколеба, като се ослушваше и за най-малкия шум. После вдигна фенерчето и го насочи към горните лавици. Някакви седем тома — и до тях нещо като пергаменти, завързани с разпадаща се алена лента.
Насочи фенерчето към следващата лавица, после към следващата и продължи хоризонтално по заглавията. Оскар Уайлд, „Портрет на Дориан Грей“. П. Г. Удхаус, „Моят човек Джийвс“. Все първи издания. А между тях имаше три дебели папки от черна кожа, съвсем прости и оръфани, без никакви етикети или надписи.
Сърцето на Фелдър се разтуптя бясно.
Стисна фенерчето със зъби, отвори стъклената витрина и извади първата папка. Беше покрита с прах и изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от сто години. Фелдър я отвори внимателно, като едва ли не се страхуваше да си поеме дъх. Вътре имаше десетки груби скици и предварителни опити за бъдещи картини. Бяха избледнели, покрити с кафяви петна и доста приличаха по стил на онези, които беше видял в Историческото дружество.
Сърцето му заби още по-бързо.
Започна да прелиства с треперещи пръсти скиците. Първите две бяха неподписани, но на третата имаше подпис в долния десен ъгъл — УИНТУР, 1881.
Отвори края на папката. Там, закрепен за корицата с тясна ивица лепило, имаше пожълтял плик. Фелдър извади скалпела от джоба си и внимателно отдели плика. Пръстите му бяха като изтръпнали и му трябваха два опита, за да го отвори.
Вътре имаше малък кичур тъмна коса.
За момент Фелдър просто се взираше в него със странна смесица от чувства — тържество, облекчение, донякъде изумление. Значи беше истина — всичко бе истина.
Момент — това онази коса ли беше? Имаше и две други папки. Възможно ли бе Уинтур да е събирал кичури и от други момичета? Изглеждаше малко вероятно, но трябваше да провери.
Прибра плика в джоба си, върна папката на мястото й и взе следващата, като я прелисти бързо. Вътре имаше още скици и акварели. Дишането му се ускори от желанието да приключи по-бързо. Не откри пликове с кичури. Върна папката, свали третата и я прелисти, като в бързината скъса няколко страници. Пак не откри нищо. Затвори папката и я напъха на мястото й, но в бързината прояви небрежност и тя падна от задната страна на лавицата с глухо туп.
Фелдър замръзна. В студената тишина на къщата тихото тупване бе прозвучало като трясък на гръмотевица.
Зачака, като се ослушваше.
В мразовитата къща обаче не се чуваше нито звук. Фелдър бавно се отпусна и дишането му се успокои. Никой не бе чул нищо. Просто го гонеше параноя.
Опипа плика в джоба си и той изпука сухо. Едва сега, когато страхът му отшумя, Фелдър започна да си дава сметка за значението на находката. Вече нямаше никакво съмнение — Констанс наистина бе на сто и четирийсет години. Не беше побъркана. Казвала бе истината от самото начало.
Странно, но това осъзнаване не го шокира толкова, колкото беше очаквал. Неясно как, но вече знаеше, че е истина — от спокойния, прозаичен тон, с който тя защитаваше твърденията си, от начина, по който описваше с най-малките подробности Уотър Стрийт от 80-те години на деветнайсети век, от честността, която се излъчваше от нея. Всъщност всичко бе точно такова, каквото Фелдър искаше да е, защото…