Двойната врата на библиотеката се отвори с трясък и влезе Дукчук — облечен в своята безформена роба и стиснал същата жестока сопа, която Фелдър бе видял и миналия път. Взираше се в него с мънистените си черни очи.
С вик на ужас Фелдър се хвърли към прозореца, но Дукчук се оказа по-бърз — с един скок се озова до прозореца и го затвори, като се движеше безшумно, ужасяващо безшумно. Оголи зъби в хищна усмивка — и за първи път Фелдър забеляза, че те са изпилени. Фелдър изрева и се опита да се защити, но Дукчук се нахвърли върху него, една татуирана ръка го сграбчи през врата и се стегна като гарота.
Докато се съпротивляваше като обезумял, Фелдър почувства внезапна изпепеляваща болка, — сопата го фрасна отстрани по главата. Коленете му се подкосиха, Дукчук го просна на земята и го блъсна в гърдите; ужасният удар го остави без въздух и той остана да лежи, без да може да си поеме дъх.
Червена пелена се спусна пред очите му. Фелдър се бореше да остане в съзнание, дереше гърдите си, докато най-сетне не успя да поеме глътка въздух. Мъглата бавно се разпръсна и на слабата светлина от коридора Фелдър видя, че Дукчук се е надвесил над него, скръстил мощните си татуирани ръце на гърдите си. Неестествено малките му очи горяха като въглени. Зад него стоеше миниатюрната госпожица Уинтур.
— Така значи! — каза тя. — Бил си прав, Дукчук. Този човек е най-обикновен крадец, представящ се за наемател! — Изгледа свирепо Фелдър. — И като си помисля каква наглост само, да пиете чая ми под собствения ми покрив, да се радвате на гостоприемството ми, докато кроите планове как да лишите една слаба, беззащитна възрастна жена като мен от мизерното й имущество! Отвратителен човек!
— Моля ви — започна Фелдър. Опита се да се изправи на колене. Главата му пулсираше, несъмнено имаше счупени ребра, а в устата си усещаше металическия вкус на кръв, примесена със страх. — Моля ви. Не съм взел нищо. Просто ми беше любопитно. Исках да огледам. Чувал съм толкова много…
Млъкна, понеже Дукчук вдигна заплашително сопата. Госпожица Уинтур щеше да се обади в полицията; щяха да го арестуват и да го хвърлят в затвора. С кариерата му бе свършено. Какво си беше въобразил, по дяволите?
Прислужникът погледна през рамо госпожица Уинтур. Въпросът в очите му беше недвусмислен: какво да правя с него?
Фелдър преглътна с мъка. Това беше — щяха да извикат полицията, след което щяха да започнат гадостите. По-добре бе да го приеме. И да започне да скалъпва някакво добро обяснение.
Госпожица Уинтур продължи да го гледа свирепо още няколко секунди. После се обърна към Дукчук.
— Убий го. И после можеш да погребеш останките му под пода на мазето за туршии. При останалите. Обърна се и излезе с вирната глава от библиотеката.
62
Д-р Джон Фелдър вървеше по плесенясалите избелели килими на старото имение. Движенията му бяха бавни, почти механични. Главата му пулсираше, раната на слепоочието му кървеше и кръвта се стичаше на струйка по врата му, а счупените ребра стържеха едно в друго на всяка крачка. Дукчук вървеше зад него, като от време на време го сръчкваше в кръста със сопата. Единствените звуци, издавани от прислужника, бяха шумоленето на туниката му и шляпането на босите му крака. Възрастната дама беше изчезнала в горните покои на къщата.
Фелдър вървеше, без да вижда нищо около себе си. Това не беше истина, не можеше да се случва. Всеки момент щеше да се събуди на неудобния си малък дюшек в портиерната. Или може би — по някакво чудо — в собствения си апартамент в Ню Йорк и цялото това безумно пътуване до Саутпорт щеше да се окаже само някакъв смахнат кошмар…
Точно тогава Дукчук го сръга отново със заобления връх на сопата и Фелдър осъзна абсолютно ясно, че макар наистина да се намира в кошмар, той изобщо не е сън.
Въпреки това му беше трудно да повярва. Нима старата Уинтур наистина бе наредила на Дукчук да го убие? Сериозно ли говореше, или просто искаше да му изкара акъла? И онази работа с погребването в мазето с другите — това какво трябваше да означава, по дяволите?
Спря. Отпред на слабата, болнава електрическа светлина се виждаше някаква трапезария, а зад нея имаше нещо като кухня с врата на отсрещната стена, която водеше навън в нощта — към свободата. Но Дукчук го сръчка отново и му даде знак да завие наляво по друг коридор.