— Констанс — промълви той. И в този момент на най-дълбока криза внезапно осъзна, макар че сигурно го бе знаел много преди това, че е безнадеждно влюбен в нея. Може би го беше знаел, но просто не го бе признавал пред самия себе си. Именно затова беше дошъл тук. И сега всичко бе свършило. Тя никога нямаше да разбере, че е намерил кичура от косата й. Нито щеше да научи цената, която той щеше да плати за него.
Дукчук го смушка отново. И отново Фелдър остана на мястото си, неспособен да помръдне, на прага на мазето за туршии.
Жесток удар се стовари върху дясното му рамо. Фелдър извика и залитна напред. Втори удар го улучи отзад, в сгъвката на коляното, и Фелдър се свлече на земята, челото му се удари в пръстения под.
Това беше.
Внезапно — сигурен бе, че е свързано с откровението относно чувствата му към Констанс — страхът му изчезна. И се смени с нещо като изненада — и гняв. Изненада, че ще си отиде по този начин; че последното нещо, което ще види, е този неравен прашен под, огромното, подобно на дъска стъпало на Дукчук, обърнато частично към него, с дебели черни нокти. И гняв срещу огромната несправедливост на всичко това. През целия си живот беше вършил добро, бе помагал на хората, беше се опитвал да е най-добрият, искрен и добросърдечен… И нима накрая щеше да умре като беззащитна жертва на побъркан убиец?
Ръката, стиснала плика, напипа нещо друго — нещо студено и право. Скалпелът. Той пусна плика и пръстите му се свиха около дръжката. И изведнъж Фелдър разбра какво трябва да направи.
С едно-единствено движение извади ръка от джоба си и — хванал скалпела между палеца и кокалчето на средния си пръст, с показалец върху тъпата страна на работната част, както го бяха учили в медицинското училище — замахна с цялата си сила към дебелото ахилесово сухожилие зад глезена на Дукчук.
Чу се влажен, мляскащ звук, когато срязаното сухожилие освободи напрежението си, отлетя нагоре като пуснат ластик и изчезна в прасеца. Дукчук моментално рухна на колене. Очите му се разшириха, устата му образува съвършен кръг и за първи път прислужникът издаде звук — оглушителен, животински рев на чиста агония.
Фелдър с мъка се изправи, все още стиснал окървавения скалпел. Дукчук изрева отново и се опита да докопа Фелдър, но психиатърът отскочи назад, като в същото време замахна към ръката му и разряза дланта като презряла диня.
— Още ли искаш, кучи сине? — извика той, изумен от собствената си ярост. Но Дукчук беше ослепял от болка и вече се търкаляше по пода, стиснал глезена си, ревеше и кряскаше като бебе. Сякаш беше забравил напълно за Фелдър.
Със свръхестествен прилив на сили Фелдър се обърна, изкачи със залитане стълбите и излезе в кухнята, като събори някакъв стол. Някъде отгоре се чу раздразненият вик на старата дама.
— За бога, Дукчук! Забавлявай се колкото искаш, но престани с този шум!
Фелдър закуцука колкото се може по-бързо през тъмната кухня. Безмозъчният вой на Дукчук долиташе отдолу, но вече беше по-приглушен. Фелдър стигна до задния изход, вдигна резето и отвори широко вратата. Без да обръща внимание на болката от счупените ребра и наранения крак, тръгна през храсталаците, стигна до портиерната, влезе колкото да вземе куфарчето си и ключовете, добра се със залитане до волвото, качи се, запали двигателя, излезе на централната улица и се отдалечи от кошмарната къща с цялата скорост, на която беше способен.
63
Бразилската гора още тънеше в царството на нощта. Мъглата пълзеше между гъсто растящите дървета и цъфналите нощни орхидеи. Пендъргаст безшумно се върна там, където беше оставил Егон, и скоро откри следите му — изпочупени клонки, скъсани листа, отпечатъци в покритата с мъх земя. Тръгна бързо по следите, докато не го чу — Егон продължаваше да го вика и да се щура наоколо. Пендъргаст го заобиколи отдалеч и излезе от обратната посока.
— Ето ме! — извика той и размаха фенерчето. — Насам!
— Къде бяхте? — заплашително попита Егон, като го приближаваше с подозрение, насочил лъча на фенера си в лицето му.
— По дяволите, вие къде бяхте? — гневно извика Пендъргаст. — Дадох ви изрично нареждане да ме следвате, а вие не се подчинихте! Часове се скитах в тая джунгла, изгубих се и изпуснах шанса да уловя Кралица Беатрис. Започвам да се чудя дали да не ви докладвам на началниците ви!
Както очакваше Пендъргаст, възпитаният в култура на авторитет и подчинение Егон моментално се уплаши.
— Съжалявам — заекна той, — но вие хукнахте толкова бързо, а после изчезнахте…
— Стига извинения! — извика Пендъргаст. — Една нощ беше изгубена! Този път ще си затворя очите, но никога повече не се отделяйте от мен! Можеше да ме убие някой ягуар или да ме изяде анаконда! — Замълча, като сумтеше гневно. — Да се връщаме в градчето. Можете да ми покажете квартирата. Трябва да поспя.