При тези думи едното око на Пендъргаст като че ли трепна едва забележимо.
— О, да. Никога не си позволяваме да пропуснем възможността да проучим нещо. Ние сме най-вече учени. Например вашето забележително и неочаквано включване в програмата ни — отново Vergeltung, както и последвалото преследване — предизвика сериозни тревоги. Но тъй като сме учени, успяхме да се адаптираме. Бързо променихме плановете си така, че да включим и вас във финалната фаза на великото ни начинание тук. Видяхме възможност и се възползвахме. Поради което съм ви благодарен за участието ви.
Пепелта още не беше паднала от цигарата. Фишер я наклони хоризонтално; пепелта се отрони и Фишер бавно смачка угарката в гравиран сребърен пепелник.
После внимателно вдигна мъничката ампула, която беше поставена на бюрото му заедно с останалите неща, взети от Пендъргаст. Завъртя я замислено между пръстите си.
— Възхищавам се на смелостта ви. Но ще се убедите, че не сте имали нужда от това. Ние ще ви спестим грижите.
Обърна се към войниците.
— Отведете го в Стая номер четири.
65
Стая 4 се намираше в недрата на най-старата част на крепостта.
Представляваше подобно на тунел помещение от масивни базалтови блокове с под от вулканична пепел и сводест таван и се осветяваше от една-единствена гола крушка. Завлякоха Пендъргаст в нея, изправиха го до стената под дулото на автомат и го оковаха за огромни железни скоби, набити в камъка, с разперени максимално ръце и крака.
Под зоркия поглед на Шеерман войниците се убедиха, че оковите са стегнати, и го оставиха така, като изгасиха осветлението, излязоха и затвориха тежката желязна врата. За момент в помещението продължаваше да влиза светлина от мъничкото прозорче във вратата, но тя също угасна, когато го захлопнаха.
Възцари се пълен мрак.
Пендъргаст стоеше във влажната тъмнина и се вслушваше. Войниците бяха отвън и той чуваше движенията им и откъслечни думи. Освен тези звуци не можеше да долови нищо освен някакво басово буботене, бръмчене на големи генератори и още нещо, нещо още по-дълбоко — може би естественото движение на лава под не напълно угасналия вулкан. И сякаш в потвърждение на това се усещаше слабо, но ясно доловимо потрепване на пода и стената, сякаш цялата крепост потръпваше в отговор на удрянето на някакъв гигантски камертон дълбоко в земните недра.
Пендъргаст продължаваше да се вслушва в мрака. И да мисли. Да мисли за онова, което бе казал Фишер.
Измина около час. После се чуха стъпки, последвани от стържене на тежко резе. Вратата се отвори и в помещението падна дълга ивица светлина. На прага се очертаха два силуета. Спряха за момент един до друг, след това пристъпиха напред и се разделиха.
Голата крушка под тавана светна. И Пендъргаст видя, че пред него са застанали Фишер и Албан.
Албан. Албан, без никакви маскировки, гримове и костюми.
Чертите му бяха като на Тристрам — само че в тях беше запечатана една много различна, дори диаметрално противоположна личност. Албан излъчваше върховна самоувереност, небрежна харизма, само намек за арогантност, смесена с развеселеност. Около него витаеше спокойната атмосфера на дисциплина, дистанциране от света на чувствата, страстта и интуицията.
В много отношения приличаше повече на Пендъргаст, отколкото Тристрам. Макар че — за свой смут и ужас — Пендъргаст забеляза, че Албан е наследил устата и очите на майка си. Но колкото повече се взираше в това бледо изсечено лице с високо чело, синьо-виолетови очи, руса коса и изваяни устни, толкова повече усещаше, че нещо липсва. В тази личност имаше дупка, огромна дупка там, където би трябвало да е сърцето.
Едва след това Пендъргаст огледа останалото от сина си — чистата току-що изгладена работна риза и простите дочени панталони, плетения кожен колан и здравите, изработени на ръка кожени ботуши. Дрехите му странно контрастираха с много добре ушития и скъп сив костюм на Фишер с неговите златни пръстени, часовник и запалка.
Накрая Фишер наруши мълчанието.
— Агент Пендъргаст, ще ми позволите ли удоволствието да ви представя официално сина ви Албан?
Албан стоеше и го гледаше. Беше невъзможно да се каже какво има в очите му, какви емоции изпитва, ако изобщо изпитваше някакви — толкова съвършено се владееше.